правеше го със силен пакистански акцент. Натан знаеше за Ямир само това и още нещо — че той е сапьорът на групата.
Погледна с известно подозрение устройството, оставено в двора.
Уоксмън забеляза погледа му и насочи дулото на карабината си към отвора.
— Вие персонална покана ли очаквате, доктор Ранд? Натан облиза устните си и последва Франк и Кели.
И този път зад гърба му се оказа редник Карера, сега екипирана с огнепръскачка. Тя започна да оглежда джунглата с присвити очи. Последни от постройката излязоха Уоксмън и Ямир.
— Не се отдалечавайте един от друг! — напомни Уоксмън. — Мръдне ли нещо, опичате го или го взривявате!
— Тръгваме към един хълм на пет километра оттук — каза Карера на Натан.
— Откъде знаеш, че е разположен там?
— От топографската карта — отвърна рейнджърката неуверено.
Натан я погледна въпросително.
— Работата е там, че на картата потока го нямаше — прошепна Карера.
Кели се извърна. Имаше измъчен вид. Не каза нищо.
Натан въздъхна. Това, че картата не бе точна, не го учуди. Реките и потоците във вътрешността на джунглата бяха непредсказуеми. Размерите и формите на езерата и тресавищата варираха в зависимост от валежите. Руслата на реките и потоците бяха още по-променливи. Заради това повечето бяха безименни и не се нанасяха на картите. Добре поне, че там бе нанесен хълмът.
— Движи се! — заповяда Уоксмън.
Групата вкупом се вмъкна в джунглата. Натан се огледа, опитвайки се да долови подозрителни шумове. В далечината се чуваше бълбукането на малкия поток. Той си представи как индианците се бяха устремили към него, без да си дават сметка за опасността и за смъртта, която ги дебнеше там.
Затътри се подир Франк и Кели. Джунглата се осветяваше от пламъка на оръжието на ефрейтор Окамото. Хората изкачиха мълчаливо ската на брега. Всички бяха забили поглед в джунглата около тях.
След около двайсет минути изкачване Уоксмън се обърна към войника до него:
— Ямир, запали кандилото!
Натан се извърна. Самад Ямир се бе обърнал с лице към мястото, което бяха напуснали. Бе метнал карабината си М — 16 през рамо и държеше нещо в ръце.
— Радиопредавател — обясни Карера.
Ямир повдигна устройството, което държеше, и натисна копче. Запримига червена светлина.
Натан се намръщи.
— Какво…
Чу се тих взрив. Част от джунглата се извиси към небето, превърната в огнено кълбо. Пламъците се издигнаха високо нагоре и осветиха околната гора.
Изумен от видяното, Натан отстъпи крачка. Другите цивилни реагираха с възгласи на изненада. Натан видя как огненото кълбо угасна, обаче голяма част от джунглата остана да гори. През адското червеникаво сияние можеше да се види как в гората се е образувала изпепелена площ. Дърветата около нея бяха останали без клони и листа. Бе унищожен поне половин хектар от гората. От постройката не бе останала и следа. Дори и сензорните предупредителни устройства замълчаха, унищожени от взрива.
Натан бе твърде изненадан, за да каже нещо. Уоксмън обаче забеляза разгневения му поглед.
— Не спирайте — нареди той.
— Стопроцентова застраховка. Изгаряме всичко зад себе си — отбеляза Карера.
— Какво беше това? — попита Коуве.
— Напалмова бомба — обясни мрачно ефрейторът. — Ново оръжие за бойни действия в джунглите.
— Защо не бяхме предупредени за това? — запита Франк. — Защо никой не ни предупреди?
— Не спирайте — изкомандва Уоксмън. — Това бе моя задача. Моя грижа. Не искам повече приказки по този въпрос. За вашата сигурност отговарям аз.
— Моята благодарност за това, капитане — обади се Ричърд Дзейн. — Лично аз високо ценя вашите действия. Надявам се да сте изтребили тази отровна сган.
— Май не е съвсем така — каза Олин с присвити очи и посочи потока, който сега ясно се виждаше благодарение на пожара. Част от него бе изпълнена със скачащите и търчащи тела на хилядите малки създания. Подобно на сьомга, отишла да хвърля хайвера си, напредваха по потока с голяма бързина.
— Тук има вода — съобщи вървящият напред Окамото. Групата се събра около него.
— Мили Боже! — възкликна Кели.
На петдесет метра пред тях друг поток пресичаше пътя им. Бе широк само десетина метра и водите му бяха тъмни и неподвижни. Земята зад него продължаваше да се извисява. Там някъде бе хълмът, към който се бяха отправили.
— Това същият поток ли е? — попита Франк.
Един от рейнджърите, Йоргенсен, излезе от гората. В ръката си държеше очила за нощно виждане.
— Огледах местността. Той е приток на другия поток. Влива се в него.
— Мамицата му! — изруга Уоксмън. — Тук е истинска плетеница от реки.
— Трябва да го прекосим незабавно — каза Коуве. — Създанията сигурно скоро ще се появят тук.
Уоксмън погледна с явно безпокойство бавно течащата вода. После отиде при Окамото.
— Ще ми трябва малко светлина.
Рейнджърът усили пламъка и го насочи към водата. Той не им помогна да разберат какво се криеше под мътната повърхност.
— Сър, нека аз да мина пръв — предложи Окамото. — Да проверя дали е безопасно.
— Добре, синко, пази се.
— Разбрах, сър.
Окамото си пое дълбоко въздух и целуна разпятие, висящо на врата му. После навлезе във водата, като държеше оръжието си нависоко.
— Тече бавно, но е дълбока — уведоми ги той. Когато се оказа в средата на потока, водата бе стигнала до кръста му.
— Бързай — подкани го Франк, притиснал юмрук до стомаха си.
Окамото измина и останалото разстояние и излезе от водата. Бе усмихнат, когато се озова на другия бряг.
— Изглежда безопасно — прецени рейнджърът.
— Само засега — уточни Коуве. — Трябва да побързаме.
— Да вървим! — заповяда Уоксмън.
Цялата група навлезе едновременно във водата. Франк държеше Кели за ръка. Натан помогна на Ана Фонг да прекоси потока.
— Не умея да плувам добре — каза Ана, без да се обръща конкретно към никого.
Последваха ги рейнджърите, издигнали карабини високо над главите си.
След като се озова от другата страна, групата започна бавно да изкачва стръмния склон. Обувките на всички бяха пълни с вода, а местността бе все още разкаляна от вчерашния дъжд, така че стана трудно да се върви. Забавиха ход. Скупчената доскоро група започна да се разтяга.
От мрака се появи Йоргенсен с очила за нощно виждане в ръка.
— Капитане, проверих и другия поток. Водата се е успокоила. Не видях повече такива създания.
— Те са някъде там — каза Натан. — Просто са престанали да бесуват.
— Възможно е след пожара да са избягали обратно в голямата река — изрази надежда Йоргенсен.
Уоксмън се намръщи.
— Според мен не би трябвало да разчитаме на…
Капитанът бе прекъснат от силен вик. Един от хората отляво не успя да се удържи върху полегатия кален склон и се подхлъзна. Бе рейнджърът Еди Джоунс. Размаха ръце, опитвайки се да спре падането си.
— Еби му майката! — изпсува в безсилието си. Опита се да се залови за един храст, обаче го изтръгна заедно с корените. Сетне се удари в един камък, изпусна пушката си и се озова в потока.
