— За днес ловуването свърши. Стана късно. А и в офиса ме чака работа.
Тортор изръмжа недоволно, но не възрази.
Две години преди това Мани бе спасил ягуарчето, сираче на няколко дни. Майка му бе убита от бракониери заради кожата й, съкровище, за което можеше да се получи доста добра сума на черния пазар. В джунглите на амазонския басейн вече бяха останали само около петнайсет хиляди ягуари. Защитниците на околната среда не успяваха да убедят селяните, които едва свързваха двата края, че не трябва да убиват тези животни за пари. На гладен стомах е трудно да разбереш колко е важно да се пази местната фауна.
Мани чудесно знаеше това от собствен опит. Бе наполовина индианец и бе израсъл като сираче по улиците на Барселос, градче на брега на Амазонка. Бе се препитавал с просия от туристите и с дребни кражби. След време попадна при мисионери от Салезианския орден и по-късно се дипломира като биолог в университета в Сао Пауло. Стипендията му бе отпусната от ФУНАИ, държавната бразилска фондация за индианците. За да я отработи, зае се с индианските племена. Защищаваше интересите им, помагаше им да съхранят своите традиции и да отстояват собствеността върху своите земи пред съда. На трийсетгодишна възраст се озова в Сао Габриел като началник на местната служба на ФУНАИ.
Именно по време на едно преследване на бракониери, действащи върху земите на племето яномамо, Мани откри Тортор, сирак като него. Едното задно краче на ягуарчето бе счупено от ритника на един от бракониерите. Мани реши, че не може да изостави беззащитното животно. Уви малкото съскащо и мяучещо същество в чаршаф и се зае с лечението му.
Погледна Тортор, който вървеше пред него. В походката му все още можеше да се усети едва доловимо куцане. След по-малко от година Тортор щеше да достигне полова зрялост. Зверската природа на котката тогава щеше да се прояви, така че му бе време да се завърне в джунглата. Мани искаше обаче преди това Тортор да се научи да се прехранва сам. Джунглата не бе място за непосветени.
Взеха последния завой на пътеката, спускаща се от Хълма на свещения път. Пред тях се разстла град Сао Габриел, смесица от бордеи и еднакви циментени сгради на фона на река Рио Негро. Гледката се разнообразяваше от няколко хотелски сгради, построени през последните пет години за прииждащите туристи. В далечината се виждаше ново гражданско летище. Пистата му представляваше черна рана, нанесена върху околната джунгла. Дори и в тези отдалечени краища нямаше как да бъде спрян прогресът.
Мани избърса запотеното си чело и се блъсна в Тортор, който внезапно бе спрял. Ягуарът ръмжеше гърлено, предупреждаващо.
— Какво има? — попита Мани. После и той чу звука.
Чу се засилващо се бучене, което сякаш идваше отвсякъде. Мани присви очи. Разпозна звука, макар че той рядко се разнасяше тук. Хеликоптер. Повечето хора пътуваха до Сао Габриел с речни кораби или с малки витлови самолети. Разстоянията бяха поначало твърде големи, за да се използват хеликоптери. Дори в местната база на бразилската армия имаше един-единствен хеликоптер, използван за спасителни операции.
Мани се вслуша в звука и осъзна още нещо. Хеликоптерите бяха няколко.
Погледна небето, но не видя нищо.
Тортор внезапно настръхна и се шмугна в близките храсталаци.
Над главите им преминаха три хеликоптера, продължиха над Хълма на свещения път и после закръжиха над градчето като оси.
Трите големи хеликоптера „Хюи“ очевидно бяха военни.
Над главата на Мани се стрелна четвърти хеликоптер. За разлика от събратята си бе продълговат и черен и звукът му наподобяваше шепот. Мани имаше известни познания по военно дело и разпозна и него. Бе „Команч“, щурмови и разузнавателен хеликоптер.
Малкият летателен апарат беше съвсем ниско и Мани забеляза американското знаменце върху корпуса му. Джунглата се разбуни от шума на ротора. Маймуните се разбягаха, като крещяха от страх, а ято морави папагали премина като пламък през синьото небе.
После и този хеликоптер изчезна. Последва останалите три и се насочи към базата на бразилската армия.
Мани се намръщи и подсвирна на Тортор. Огромната котка подаде глава от скривалището си и се огледа.
— Всичко е наред — успокои я той. Хеликоптерите кацнаха и шумът от двигателите заглъхна.
Мани отиде до Тортор и сложи ръка върху гърба му. Той потрепери при допира. Напрегнатостта на ягуара се предаде и на Мани. Той продължи да се спуска по пътеката, като стисна в ръка грапавата дръжка на камшика, затъкнат на кръста му.
— Какво, по дяволите, търсят американските военни в Сао Габриел?
Натан, съблякъл се по гащи, бе застанал в центъра на селския площад. Около него се простираше „шабано“, „кръглата къща“ на племето яномамо. Бе голяма постройка с широчината на половин футболно игрище и в централната част на покрива и имаше отвор, през който преминаваха слънчевите лъчи. Под покрива от бананови листа се бяха разположили жени и по-възрастни мъже, докато младите мъже, хейя, продължаваха да стоят на пост, за да не може Натан да се опита да избяга.
Преди това, когато го поведоха към селището с копия, насочени към тялото му, той се бе опитал да им обясни случилото се и да им разкаже за нападението на анакондата. Показа им и следите от ухапване върху китката си като доказателство, но те въобще не пожелаха да го изслушат. Дори и старейшината на селото, който пое детето от ръцете му, се отнесе пренебрежително към думите му, сякаш те го обиждаха.
Натан знаеше, че хората около него няма да чуят гласа му, преди да приключи изпитанието. Такива бяха обичаите на яномамо. Бе поискал единоборство, за да спечели време, и сега никой нямаше да го изслуша, преди да приключи схватката. Щяха да го сторят единствено ако боговете го даряха с победа.
Натан бе стъпил на бос крак в прахта. До него група мъже разискваха кой ще приеме предизвикателството и какви оръжия щяха да се използват. Традиционните дуели обикновено се провеждаха с „набруши“, тънки триметрови тояги, с които съперниците си нанасяха удари. При по- сериозните дуели обаче се използваха смъртоносни оръжия, мачетета или копия.
Тълпата се раздвижи и от нея излезе индианец. Бе висок, почти колкото Натан, и с тяло, сякаш изплетено от жилави мускули. Бе Такахо, баща на Тама и брат на вожда. Единственото му облекло бе връв, омотана около кръста, под която бе затикнал пениса си. Това бе типичното облекло на мъжете от племето. Гърдите му бяха украсени от резки, изрисувани с пепел, а челото му бе опасано от маймунска опашка. Лицето му бе боядисано в червен цвят. Долната му устна бе изпъкнала, тъй като бе захапал голям къс тютюн, и това му придаваше войнствен вид.
Той протегна ръка и един от мъжете с бързи стъпки се приближи, и пъхна в нея дълга брадва. Дръжката й бе от мораво змийско дърво и на единия й край бе прикрепено стоманено острие с формата на пика. Брадвата имаше зловещ вид и се смяташе за едно от най-смъртоносните оръжия за дуел.
След миг такава брадва бе пъхната и в ръцете на Натан.
Друг мъж дотърча при Такахо и протегна глинено гърне, пълно с мазна течност. Такахо потопи острието на брадвата си в него.
Натан разпозна течността. Самият той бе помогнал на шамана да приготви това гърне с „вурари“ или „кураре“, както го наричаха на английски, смъртоносна нервнопаралитична отрова, приготвена от лиана от семейството на лунните семена. Течността поначало се използваше при лова на маймуни, но днес предназначението й бе по-зловещо.
Натан се огледа. Никой не дойде да му поднесе подобно гърне. Очевидно битката нямаше да се води при равни условия.
Старейшината надигна лък над главата си и с вик обяви началото на дуела.
Такахо тръгна към него, като размахваше брадвата с привични движения.
Натан повдигна собствената си брадва. Имаше ли шансове да победи? Една-единствена драскотина щеше да бъде равнозначна на смърт. А и да надделееше, какво щеше да постигне? Бе дошъл тук, за да спаси Тама, а сега трябваше да убие баща й.
Повдигна своята брадва пред гърдите си и погледна противника си в очите.
