върху по-малката котка и бързо изчезна в джунглата.
— Тази долина навярно е територия на глутницата — прецени Мани. — Поредната отбранителна линия.
— Какво обаче отбраняват? — запита се Карера. Някъде пред тях се чу глас. Бе сержант Костос. Застанал на десетина крачки отвъд края на прохода, им даваше знак с ръка да отидат при него.
Когато направиха това, на изток се показаха първите слънчеви лъчи. Отвъд стръмния проход видяха долина, изпълнена с гъста растителност и високи дървета. Чуваше се бълбукането на поток. В далечината боботеше водопад.
— Това е страната на бан-али — каза професор Коуве. Олин се доближи до Мани и Натан и присегна към носилката.
— Оттук ще го поемем ние.
Натан се изненада, че до руснака бе застанал Ричърд Дзейн. Този път не възрази. Заедно с Мани подадоха носилката на новата двойка. Когато се освободи от тежестта, на Натан му се стори, че олеква с поне петдесет килограма. Ръцете му сякаш бяха готови да полетят сами.
Заедно с Мани се изкачиха при Костос.
— Индианецът изчезна — изръмжа недоволно сержантът. Натан забеляза, че водача им наистина го нямаше.
— Както и да е, вече знаем накъде да вървим.
— Трябва да изчакаме слънцето напълно да изгрее — нареди Костос. Мани се намръщи.
— Виж какво, бан-али започнаха да ни следят още щом влязохме в джунглата. Следяха ни денонощно. Със или без слънце няма да ги видим, ако те не пожелаят това.
— Пък и имаме ранен — добави Мани. — Колкото по-скоро стигнем до някое село, толкова по-големи шансове ще има Франк. Ако питаш мен, най-добре е да тръгваме.
— Разбирам — отстъпи Костос. — Да не се делим обаче. После сержантът отново ги поведе.
С всяка измината стъпка денят ставаше по-ярък. В Амазония слънцето изгряваше бързо. Розовата зора бързо започна да поглъща звездите над главите им. Безоблачното небе обещаваше горещ ден.
Групата се задържа за миг на върха на прохода. Тясна пътечка водеше към джунглата. Къде обаче щеше да ги изведе? Нямаше признаци на човешко присъствие. Не се чуваха гласове, нито се виждаше дим.
Костос огледа още веднъж долината с бинокъла си.
— Майната му — промърмори.
— Какво те смущава? — попита Дзейн.
— Този каньон е просто продължение на дефилето, от което излязохме. Изглежда обаче, че е откъснат в долната му част от свлачища.
Натан взе бинокъла си и огледа мястото, посочено от сержанта. Видя потока, бълбукащ в средата на дефилето. Проследи течението му и забеляза, че той изчезваше при една скала и оттам се стичаше в долното дефиле. Онова, през което бяха пътували през нощта, царството на гигантските ягуари.
— Тук сме затворени като в кутия — угрижи се Костос. Натан насочи бинокъла си в обратната посока. Видя друг водопад. Там водата влизаше в каньона, като падаше от огромна скала в другия край на дефилето. Цялата долина бе заградена от три страни от каменни стени, а четвъртата й страна бе запушена от скалата.
Това бе напълно изолирана част от джунглата, съобрази Натан.
— Тази работа никак не ми харесва — продължи сержантът. — Дотук може да се стигне само по прохода, по който минахме.
Натан отмести бинокъла си и видя как подалият се край на слънчевия диск огря източния хоризонт. Джунглата, осветена от слънчевите лъчи, се покри със зелено сияние. Ято синьо-жълти папагали напуснаха една скала и прелетяха над главите им. Водопадите в двата края на долината засияха.
— Донякъде прилича на райската градина — каза тихо професор Коуве.
Докоснатата от слънчевата светлина джунгла се пробуди. Разнесоха се птичи песни и маймунски крясъци. Пеперуди с размерите на чинии запърхаха из въздуха. Нещо пъргаво и космато се скри в джунглата. И то бе намерило начин да се засели в тази зелена долина, макар да бе изолирана.
Какви други създания живееха тук?
— Какво ще правим? — запита Ана. Никой не и отговори.
— Струва ми се, че не ни остава нищо друго, освен да продължим напред — наруши мълчанието Натан.
Костос първо се намръщи, но после се съгласи с него.
— Добре. Нека видим докъде ще стигнем. Трябва обаче да бъдем нащрек.
Групата внимателно се спусна по ската, водещ към джунглата. Костос отново ги поведе. Натан с двуцевката в ръка застана до него. Всички се движеха плътно един до друг, докато се спускаха по пътеката. Когато се оказаха под короните на дърветата, уханието на орхидеи и на цъфтящи лиани бе така силно, че ги опияни.
Независимо от благоуханния въздух напрежението им не спадна. Какви тайни криеше тази гора? Какви опасности? Всяка сянка ги плашеше.
На Натан му бяха необходими петнайсетина минути, за да осъзнае, че в тази гора имаше нещо странно. Първоначално реши, че умората е притъпила сетивата му. Забави ход и отвори уста.
— Какво ти става? — попита го Мани, като неволно се блъсна в него.
Натан, присвил вежди, се отклони на няколко крачки от пътеката.
— Какво правиш, Ранд? — провикна се Костос. — Тези дървета… — започна Натан, изпълнен с удивление. Спътниците му се спряха и се загледаха в дърветата.
— С какво те впечатляват? — недоумяваше Мани.
— Като ботаник разпознах повечето видове, които срещнах тук. Ето: това са копринено дърво, розово дърво, махагон, всякакви палми. Въобще обичайните растения, които ще срещнеш в тропическа гора. Обаче…
— Какво обаче? — озадачи се и Костос.
Натан отиде до дърво с тънък ствол, издигащо се на трийсетина метра. Короната му бе много гъста и от нея висяха гигантски конусообразни шишарки.
— Знаете ли какво е това?
— Прилича на палма — отвърна сержантът. — Какво от туй?
— Там е работата, че не е палма! — Натан удари дървото с ръка. — Това е една шибана цикадоида.
— Какво?
— Дърво, за което се смяташе, че отдавна е изчезнало. Че е съществувало през кредния период. Виждал съм изкопаеми останки от него.
— Сигурен ли си? — попита Ана.
— Дипломната ми работа беше по палеоботаника — уточни Натан и отиде при друго растение, подобно на папрат и два пъти по-високо от него. Разтърси едно от гигантските му листа. — А това е шибан гигантски мъх. Предполагаше се, че е изчезнал още през карбонския период. И това не е всичко. Тук виждам какво ли още не: глосоптериди, ликоподи, подокарпови иглолистни растения… А има и други, които просто не съм виждал. — Посочи с пушката си едно дърво със спираловидно стъбло. — Нямам и най-малко понятие какво представлява това нещо. Намираме се в един шибан музей на живи вкаменелости.
— Та как е възможно това? — попита Дзейн. Отговори му Коуве:
— Това място е изолирано. То е сякаш извън времето. Тук има организми, които са могли да се съхранят в продължение на еони време. — В геологично отношение този район датира от палеозоя — продължи възбудено Натан. — Амазонският басейн е представлявал затворено пресноводно езеро, изтекло в океана вследствие на промените в тектониката. Тук наблюдаваме малка частица от древното минало. Това е наистина удивително!
— Удивително или не, искам да отведем Франк на безопасно място — намеси се Кели.
Думите й върнаха Натан към настоящето, към положението, в което се намираха. Почувства неудобство от това, че се бе разсеял.
