— Да вървим — прикани ги и Костос. Групата отново тръгна на път.
Натан, все още удивен от видяното, продължи да оглежда гората около себе си. Престана да се взира в сенките и започна да разглежда самите растения. Като опитен ботаник не можа да повярва на очите си. Видя хвощове с размера на тръбите на църковни органи, папрати, по-големи от съвременните палми, огромни ранни иглолистни растения с шишарки, големи колкото автомобили „Фолксваген“. Смесицата от древни и съвременни растения бе просто невероятна. Никога дотогава не бе виждал подобна екосистема.
— Какво мислиш за всичко това? — обърна се към него професор Коуве, който го бе настигнал.
— Не знам какво да ти кажа. Праисторически гори са откривани и другаде. В Китай през осемдесетте години откриха горичка от древни червени дървета. В Африка, падина, пълна с древни папрати. Съвсем неотдавна в тропическа гора в Австралия бяха открити праисторически дървета, за които се смяташе, че отдавна са изчезнали. Като знаем каква малка част от Амазония е цивилизована, по-скоро е чудно, че не сме открили такива растения по-рано.
— Джунглата умее да крие тайните си — отбеляза загадъчно Коуве.
Междувременно короните на дърветата над главите им се сгъстиха, а самите дървета станаха по-високи. Утринната светлина намаля и премина в зеленикаво сияние. Стори им се, че отново навлизат в зоната на здрача.
Разговорите секнаха, тъй като всички се втренчиха в гората около тях. Не бе необходимо да си ботаник, за да разбереш, че тази джунгла е необикновена. Праисторическите растения станаха повече от съвременните. Дърветата бяха великански. Папратите се издигаха високо над главите им. Между тях се виеха странни и непознати растителни видове. Преминаха покрай бодлива бромелиада, голяма колкото малка къща. От лианите висяха огромни цветя с, размерите на тикви и изпълваха въздуха със силно ухание.
Бяха се озовали в гигантска оранжерия.
Костос изведнъж спря. Застина на място и стисна оръжието си. После бавно им даде знак да приклекнат. Натан стисна пушката си. Едва тогава разбра какво бе изненадало рейнджъра.
Погледна първо наляво, после, надясно, след това се обърна. Стори му се, че наблюдава една от тези компютърни рисунки, които първоначално приличат на набор от разхвърлени точици, но погледнати под определен ъгъл, образуват ясно триизмерно изображение.
Внезапно видя джунглата в нова светлина.
Високо в дърветата, върху дебелите им клони, бяха изградени платформи. Върху тях бяха разположени малки жилища. Покривите на много от тях бяха от живи листа и клони и образуваха естествен камуфлаж. Тези наполовина живи постройки буквално се сливаха с дърветата.
Натан се вгледа по-внимателно. Това, което първоначално бе възприел като лиани, висящи между дърветата и достигащи земята, бяха всъщност естествени висящи мостове и стълби. Една от тях се намираше на няколко метра отдясно на Натан. По нея растяха цветя. И тази стълба бе жива.
Трудно бе да се определи къде завършваха постройките, направени от човека, и къде започваше живата природа. Така се бяха вплели, че камуфлажът бе съвършен.
Без да си дават сметка, вече бяха влезли в селище на бан-али.
По-нататък видяха по-големи постройки, изградени върху още по-високи дървета. Някои от тях бяха многоетажни и дори имаха балкони и тераси. И те обаче също бяха така добре камуфлирани с дървесна кора, лиани и листа, че бе трудно да се забележат.
Никой от групата не помръдна. На лицата на всички бе изписан един въпрос: къде се намираха обитателите на тези Дървесни постройки?
Тортор изръмжа предупредително.
В този момент Натан ги видя. Оказа се, че те през цялото време са били там. Безмълвни и неподвижни, като живи сенки. Телата им бяха боядисани в черно. Бяха се слели с мрака.
Един от индианците излезе от сенките и застана на пътеката. Не изглеждаше впечатлен от оръжията им.
Натан бе сигурен, че това бе индианецът, който ги бе довел тук. В черната му коса бяха преплетени листа и цветя. Пристъпи крачка към тях. В ръцете си не държеше оръжие. Всъщност индианецът бе съвсем гол, ако се изключеше набедрената му препаска. Погледна пришълците. Лицето му бе неподвижно и непроницаемо.
Без да каже и дума, се обърна и тръгна надолу по пътеката.
— Вероятно и сега иска да го последваме — допусна Коуве и бавно се изправи.
Останалите направиха същото.
Индианците в джунглата, подобно часовои, не помръднаха.
Костос се колебаеше.
— Ако бяха искали да ни убият, досега да са го направили — убеждаваше го Коуве.
Макар и с неохота рейнджърът тръгна подир индианеца.
Докато вървяха, Натан продължи да изучава селището и жителите му. В прозорците зърна по-малки лица. Жени и деца. Мъжете продължаваха да са наполовина скрити в гората. Реши, че са воини и съгледвачи.
Боядисаните им лица имаха добре известните му черти на американските индианци. Леко азиатски черти, свидетелстващи за генетичната им връзка с техните прадеди, преминали от Азия в Аляска през Беринговия проток преди около петдесет хиляди години. Кои обаче бяха те? Как се бяха озовали тук? Какви бяха корените им? Независимо от опасностите и заплахите Натан изгаряше от желание да научи нещо ново за тези хора и за тяхната история. Още повече, че тази история бе свързана с личния му живот.
Огледа се отново. Дали и баща му не бе вървял по същата пътека? Като си помисли за тази възможност, усети как дъхът му спря. Реши, че скоро ще научи истината за него.
След малко разбраха, че ги водят към осветена от слънцето поляна пред тях.
Гората около тях стана по-рядка, когато наближиха поляната. Откритото пространство бе обкръжено от пръстен от гигантски цикади и древни иглолистни растения. По облятото от слънцето пространство се виеше бълбукащ плитък поток.
Водачът продължи да върви напред, но групата, изумена от видяното, застина на мястото си.
В центъра на поляната се издигаше едно-единствено огромно дърво, което запълваше цялото пространство. Дърво, каквото дотогава Натан не бе виждал. Бе високо поне колкото трийсететажно здание и стволът му, покрит с бяла кора, имаше диаметър от най-малко десет метра. От тъмната почва, подобно бледи крайници, се подаваха огромни корени. Някои от тях дори преминаваха под ручея и излизаха от другата му страна.
Короната на дървото бе сякаш многоетажна, подобна на короната на някои гигантски секвои. Дървото обаче не бе иглолистно. Имаше огромни зелени листа, наподобяващи тези на палмите и сребристи от долната им страна, и гроздове от плодове, подобни на кокосови орехи.
Натан бе изумен. Нямаше и най-малка представа как да класифицира това растение. Допусна, че представляваше неизвестен вид първична гимноспора, но не бе убеден в това. Орехите донякъде приличаха на тези, които можеха да се видят на дървото котешки нокът, но очевидно представляваше много по-древен вид.
Докато оглеждаше великана, забеляза още нещо. Дори и това грамадно дърво бе заселено. Върху по- големите клони, непосредствено до ствола, бяха разположени на групи малки колиби. Натан с удивление съобрази, че бяха построени така, че да наподобяват гроздовете с плодове.
Водачът им премина между два огромни извити корена и изчезна в тяхната сянка. Натан се доближи до дървото и забеляза, че това, което бе взел за сянка, всъщност бе дъгообразен отвор в основата на дървото, сиреч вход. Отново погледна постройките. От тях не се спускаха никакви стълби, направени от лиани. Как в такъв случай можеше да се стигне до жилищата? Дали в ствола на дървото имаше виещ се тунел, водещ нагоре? Натан реши да провери. Мани обаче го хвана за ръката.
— Виж. — Биологът посочи нещо встрани от тях.
Едва сега Натан, задълбочил се в разглеждането на великана с бяла кора, забеляза една дървена къщичка върху ливадата. Бе построена грубо, но солидно от дървени трупи и имаше покрив от палмови листа. Някак си не бе на мястото си. Бе единствената постройка, разположена върху самата земя.
