Натан започна да им обяснява какво бяха видели пред входа на пещерата.
— Бан-али установиха контакт с нас. Струва ми се, че ни поканиха да тръгнем към тяхното село. Не вярвам да ни отправят втора покана.
Коуве кимна в знак на съгласие.
— Навярно сме издържали успешно някакъв последен тест, справили сме се с някакво предизвикателство — разсъждаваше той, като всъщност повтори това, което Натан бе казал преди малко. — Един вид показали сме, че сме достойни хора и сме си извоювали правото да продължим.
— Но Франк… — започна Кели.
— Ще импровизираме носилка от бамбук и палмови листа — предложи тихо Коуве и докосна ръката й. — Доколкото познавам индианците, ако не ги последваме, той ще бъде убит. Всички ще бъдем убити.
Натан видя, че лицето на Кели издаваше страх. Погледът й — също. Първо пострада дъщеря й, а сега, и брат и. Натан приклекна до нея и я прегърна през рамо.
— Ще имам грижата да бъде в безопасност там, където ще отидем — успокояваше я той. — А пък Олин ще оправи радиостанцията и ще установим връзка — добави, като погледна към руснака. Той отговори с одобрително кимане.
— В най-лошия случай ще мога да настроя Джи Пи Ес-а, за да съобщя истинското ни местонахождение.
— След като го направи, ще дойде помощ. Ще евакуират брат ти с хеликоптер. Ще оживее. Всички ще оживеем.
Кели се отпусна на рамото му.
— Наистина ли обещаваш? — попита го през сълзи.
— Разбира се. — Натан я притисна още по-силно. След това погледна бледото лице на брат и. През току-що поставените бинтове на краката му бе започнала да се просмуква кръв. Натан се помоли на Бога да може да изпълни обещанието си.
— В такъв случай да тръгваме — каза Кели с малко по-спокоен глас. Той й помогна да се изправи.
Започнаха бързо да се подготвят за тръгване. Костос и Мани отидоха в джунглата, за да насекат материал за направата на носилката. Кели и Коуве останаха при Франк. Не след дълго всички бяха готови за тръгване.
На излизане от пещерата Натан видя Карера.
— Нашият посетител е все още там — съобщи му тя. Самотната фигура продължаваше да стои неподвижно на мястото си.
— Не се разпръсвайте! Бъдете нащрек! — извика силно Костос, като се огледа за последен път, за да провери дали всичко е наред.
Натан и Карера се разделиха. Начело на групата тръгна сержантът. Мани и Олин държаха двата края на носилката, като за всеки случай бяха привързали пострадалия към бамбука. Мъжете от групата решиха да се редуват в носенето на Франк.
След тях тръгна Кели. В края на групата вървяха Натан и Карера.
Непосредствено пред входа на пещерата Натан настъпи нещо прашно и смачкано. Повдигна го и го разгледа.
Не можеше да я остави тук.
Отърси я от прахта и направи няколко крачки напред. Изпревари Мани, изтри последното мръсно петно от бейзболната шапка с емблемата на „Ред Сокс“ и я нахлузи върху главата на пострадалия.
Когато се върна на мястото си, видя, че очите на Кели бяха изпълнени със сълзи. Тя го дари със сянката на тъжна усмивка. Той й кимна в знак, че приема безмълвната й благодарност.
Натан зае позиция до Карера. Отправи поглед към тъмната джунгла и към самотната човешка фигура пред тях.
Накъде водеше тази пътека?
14.
Околна среда
Луи, седнал в кануто, очакваше вести от следотърсачите си. До зазоряването оставаха часове. Ясното небе бе осеяно със звезди, но луната вече се бе скрила и тресавището бе потънало в сенки. С помощта на очила за нощно виждане Луи се опита да открие хората си. Не откри никого.
Намръщи се. Планът му можеше да се провали. Какво ставаше там? Номерът му бе минал — успя да накара рейнджърите да напуснат лагера си. Какво обаче ставаше сега?
В полунощ екипът на Луи бе прекосил тресавището с канута. Когато наближиха отсрещния бряг, видяха ярки светлини в небето над дефилето, в близост до южните скали. Чуха и изстрели.
Луи се опита да огледа полесражението с помощта на бинокъл. Бе съвсем ясно, че екипът на рейнджърите бе подложен на атака. Луи обаче не можа да разбере кой или какво го е нападнало. Опитите му да установи връзка с разузнавателната група на Жак се оказаха безрезултатни. По неведоми причини заместникът му мълчеше.
Тъй като се нуждаеше от информация, Луи изпрати на брега малък екип, съставен от най-добрите му разузнавачи. Бяха снабдени с устройства за нощно виждане в инфрачервения спектър и им бе наредено да проверят какво става. Заедно с останалата част от групата остана на безопасно разстояние от брега и зачака.
Бяха изминали два часа, а той не бе чул нито дума от тях. По радиото не постъпиха никакви съобщения. В кануто на Дуй се намираха още трима мъже и любовницата му. Всич-ки наблюдаваха отсрещния бряг с бинокли.
Цуи първа забеляза човека, който излезе от джунглата. Посочи го на Луи. Той насочи бинокъла си към него. Бе ръководителят на групата разузнавачи. Даваше му знак да дойде на брега.
— Най-после — промърмори Луи и прибра бинокъла. Канутата докоснаха калния бряг. Луи бе един от първите, които стъпиха върху него. Даде знак на хората си да заемат позиция за отбрана и отиде при следотърсача.
Човекът, тъмнокос немски наемник на име Брайл, го поздрави. Бе нисък мъж, не по-висок от метър и шейсет сантиметра. Бе облечен в черни дрехи, а лицето му бе нашарено с камуфлажни бои.
— Какво откри? — попита го Луи. Човекът му отвърна със силен немски акцент.
— Ягуари. Глутница от поне петнайсетина животни. Луи не се изненада от това. Още в кануто бе чул странни викове и ръмжене.
— Не бяха обаче обикновени ягуари — продължи Брайл. — Приличаха на чудовища. Бяха три пъти по- едри от обикновените ягуари. Мога да ви покажа едно тяло.
— Продължавай — каза Луи, като му даде да разбере, че тялото може да почака. — Какво се случи с хората?
Брайл продължи рапорта си. Разказа му как хората му се движели крайно внимателно, за да не бъдат открити. Четиримата му подчинени заели позиции по дървета в дефилето.
— Глутницата тръгна нагоре по дефилето. Останах с чувството, че препречва пътя за отстъпление на вражеския екип.
После Брайл му показа нещо, което държеше в ръката си.
— След като котките се махнаха от района, открихме това нещо върху един обезобразен труп. — Показа му две сребърни нашивки, прикрепени върху парче кафяв плат. Бяха капитански нашивки. Значи бе загинал командирът на рейнджърите.
— Защо ягуарите не нападнаха останалата част от групата? — попита Луи. Брайл докосна очилата си за нощно виждане.
— Видях как един индианец ги поведе нагоре по дефилето.
— Да не е от племето бан-али? Немецът повдигна рамене.
Кой друг би могъл да бъде? Луи се замисли върху тази информация. Не биваше да позволява на преследваните да се откъснат твърде много от него. Особено ако рейнджърите бяха успели да осъществят
