още минута и даде на хората си заключителния сигнал — прокара длан по гърлото си.
Двамата подадоха по една ръка над водата и запалиха бутанови запалки. Доближиха малките пламъчета до прасмукания с керосин бамбук. Двата сала веднага избухнаха в пламъци.
Двамата мъже не чакаха повече. Включиха подводните си шейни и се устремиха към Жак. Той също превключи своята шейна на високи обороти и се насочи към центъра на тресавището. Преди да го достигне, направи голям завой и се устреми към място, разположено на около половин километър от лагера на врага.
Озърна се през рамо. От гората бяха изскочили хора с оръжие, чиито силуети рязко се открояваха на светлината на горящите салове. Въпреки че бе под водата, стори му се, че чу разтревожените им викове.
Всичко протече по план. Докторът бе убеден, че след нападението на скакалците противниковият лагер щеше да се плаши от нощни пожари. Едва ли тези хора щяха да останат в близост до горящите салове.
Жак реши да не рискува и поведе хората си към плитчините. Те бавно излязоха от тресавището, измъкнаха от устата си накрайниците на дихателните устройства и се освободиха от плавниците. На Жак оставаше само да провери дали противникът ще избяга.
Когато излезе от водата, пое си облекчено въздух. Радваше се, че се измъква от тресавището. Опипа здравата част на носа си, сякаш за да се убеди, че е все още на мястото си.
Извади устройство за нощно виждане и го постави на лицето си. Двамата му подчинени оживено си шепнеха, доволни от приключението и от успешния завършек на мисията. Той не им обърна внимание.
На монохромния зеленикав фон на очилата за нощно виждане Жак видя как двама души — рейнджъри, ако съдеше по начина, по който държат оръжието си — бързо се отдадечават от горящите салове и се вмъкват в гората. Групата се изтегляше. В джунглата проблеснаха нови светлини. Фенерчета. Пространството около лагерния огън се оживи. Светлините бавно започнаха да се отдалечават от огъня, подобно наниз от светулки. Групата се насочи към пролома между хълмовете с плоски върхове.
Жак се усмихна. Планът на доктора успя.
Без да престава да наблюдава противника, присегна към портативната си радиостанция. Включи устройството на режим на предаване и го доближи до устните си.
— Мисията приключи успешно. Зайците бягат.
— Разбрах — отвърна докторът. — Канутата ще тръгнат след малко. Среща — след два часа в досегашния им лагер. Край на връзката.
Жак прибра радиото.
Ловът продължаваше.
Извърна се към хората си, за да им съобщи добрата новина. Не видя обаче никого. Веднага приклекна и извика шепнешком имената им.
— Мануел! Роберто! Никой не му отговори.
Нощта около него бе тъмна. Джунглата — още по-тъмна. Той намести повторно маската за нощно виждане върху лицето си. Нощта стана по-ярка, но гъстата растителност затрудняваше видимостта. Отстъпи крачка и нагази във водата с босите си крака.
Спря, изпълнен с ужас от нещата зад гърба си. И от нещата пред него. С помощта на маската си за нощно виждане усети движение. За частица от секундата му се стори, че сенките пред него бяха образували фигурата на човек, който го наблюдаваше от разстояние, не по-голямо от десетина метра. Жак примига и фигурата изчезна. Стори му се, че всички сенки на джунглата се превръщат в живи същества и се насочват към него.
Препъна се, когато навлезе във водата. Ръката му механично пъхна накрайника на дихателния апарат в устата му. Една от сенките излезе от джунглата и се доближи до калния бряг. Бе огромна и чудовищна…
Жак изпищя, но дихателното устройство заглуши писъка му. От гърлото му излезе само бълбукане. От гората изскочиха още сенки и се насочиха към него. В този миг Жак си спомни стара маронска племенна молитва. Отстъпи още една крачка.
Боеше се от мътната вода и от пираните. Още по-голям обаче бе страхът му да не бъде изяден жив.
С рязко движение се опита да се измъкне.
Сенките обаче се оказаха по-бързи от него.
Натан, прикрепил със скоч фенерче към цевта на пушката си, вървеше в края на групата. Следваха го редник Карера и сержант Костос. Всички останали имаха фенерчета, чиито лъчи разкъсваха мрака във всички посоки. Макар че бе нощ, движеха се бързо. Искаха да увеличат разстоянието между себе си и този, който бе подпалил саловете.
Капитан Уоксмън каза, че трябва да заемат по-лесно защитима позиция. При положение че от едната им страна бе разположено тресавището, а от другата, джунглата, едва ли щеше да им е лесно да се отбраняват при повторно нападение. Никой нямаше илюзията, че такова нападение няма да последва.
Тъй като планираха всичко предварително, рейнджърите вече си бяха набелязали позиция. Ефрейтор Варчак откри недалеч от тях отворите на пещери и сега се бяха устремили към тях.
Щяха да ги използват и като укритие, и като укрепление при необходимост.
Натан забеляза, че Карера държеше в ръце странно оръжие с цев, наподобяваща лопата. Или по-скоро накрайник на прахосмукачка, прикрепен към приклад. Тя го бе насочила Към тъмната джунгла.
— Това пък какво е? — попита я той.
— В блатото изгубихме много карабини М-16 — отвърна тя, без да откъсва поглед от гората. — Това е прототип на оръжие за водене на бойни действия в джунглата марка „Бейли“. Да го демонстрирам ли? — обърна се към прекия си командир.
Сержант Костос, успял да запази карабината си М-16, изсумтя утвърдително.
— Учебна стрелба! — провикна се, за да предупреди останалите.
Карера повдигна оръжието и потърси мишена. Червената точица на лазерния лъч се спря върху ствола на дръвче на двайсетина метра от тях.
— Осветете това място с фенерчетата си! Натан се подчини. Другите също го последваха. Карера се прицели и натисна спусъка. Не се чу изстрел, само леко свистене. Натан усети прелитането на нещо сребристо и тих звук. Дръвчето падна. Стволът му бе прерязан сякаш с бръснач. Зад него имаше голямо памуково дърво, в чийто ствол се бе забило нещо сребристо. Карера посочи мишената.
— Това са десетсантиметрови режещи дискове, подобни на използваните в японските бойни изкуства. Съвършено средство за боеве в джунглата. Настроиш ли го на автоматична стрелба, може да окоси цялата растителност около теб.
— И не само растителността — добави Костос, като даде знак с ръка на групата да продължи.
Натан погледна оръжието с уважение.
Групата, водена от ефрейтор Варчак и капитан Уоксмън, продължи да напредва в обраслото с гъста растителност дефиле. Движеха се успоредно на потока, който течеше в средата му, но се държаха на безопасно разстояние от него. За всеки случай. След половин час Варчак направи завой в южна посока, към хълмовете с червени скатове.
Не личеше някой да ги преследва, но Натан напрегна слуха и зрението си до максимум. Най-после гората започна да се разрежда и всички видяха звездите и яркото сияние на луната. Пред тях се появи стръмен скален скат с червеникав цвят. В подножието му бяха нападали камъни.
Нагоре скатът бе изпъстрен с отворите на множество пещери и пукнатини.
— Спрете — нареди капитан Уоксмън и им даде знак да не излизат от гъстите храсталаци в подножието на хълма. После нареди на Варчак да продължи напред.
Ефрейторът запали фенерчето си, сложи си очила за нощно виждане и почти мигновено изчезна в мрака с оръжие в ръка.
Натан приклекна. Зад гърба му двамата рейнджъри защищаваха тила им. Натан държеше пушката си в позиция за стрелба. Повечето от спътниците му също бяха въоръжени. Олин, Дзейн, Франк, дори и Кели
