— Добре ли си? — попита я разтревожен.
Тя кимна утвърдително и му посочи кървяща рана на главата си.
— Главата малко ме наболява, но ще ми мине. — После се изкашля. — Навярно съм глътнала не по- малко от пет литра блатна вода.
Като я придържаше, двамата отидоха до брега. Докато салът на Костос започна да прибира плувците и раниците, салът на Натан, управляван от приятелите му и от редник Карера, се доближи до острова, за да им спести плуването.
Карера помогна на Кели да се качи на борда. Мани улови Натан за китката и го издърпа върху бамбуковата повърхност.
— Доста си съобразителен, докторе — каза ухилено.
— Нуждата учи човека на какво ли не — отвърна Натан с уморена усмивка. — Много ми се иска обаче най-после да се озовем на сушата.
— Дали тук има още каймани? — попита Кели, докато групата се придвижваше към другия сал.
— Не ми се вярва — отвърна Мани, който сякаш изпитваше съжаление от този факт. — Не мога да си представя тук да има толкова много храна, че да може да насища повече от два от тези гигантски хищника. Но е добре да сме предпазливи. Дори и малките на подобни великани биха могли да ни създадат неприятности.
— Допускате ли, че и тях са ни ги изпратили бан-али, както ни изпратиха пираните и скакалците? — попита Карера.
— Не вярвам — отговори Коуве. — Допускам обаче, че са отгледали тази двойка, за да бъдат като пазачи на техните земи. Постоянни пазачи, които да унищожат всекиго, дръзнал да навлезе в тяхната територия.
Пазачи ли? Натан се загледа в отсрещния бряг. На ярките лъчи на следобедното слънце възвишенията можеха да се наблюдават съвсем ясно. Сребристи водопади се стичаха от скали с цвета на съсирена кръв. Върховете и склоновете бяха покрити с дървета с яркозелен цвят.
Погледна другия сал и започна да брои пътниците му, Уоксмън, Костос, Варчак и Карера. От дванайсетте рейнджъри, изпратени тук, бяха останали само четирима. При това все още не бяха навлезли в същинските земи на бан-али.
— Никога няма да успеем — промърмори, докато гребеше. Карера обаче го чу.
— Не се тревожи. Ще продължим да вървим напред и ще изчакаме да ни изпратят подкрепления по въздуха. Това не би трябвало да отнеме повече от ден.
Натан се намръщи. Само днес бяха изгубили трима души, елитни професионални военни. Един ден съвсем не бе малко време. Докато гледаше наближаващия отсрещен бряг, Натан изведнъж реши, че вече не е съвсем сигурен дали изпитва чак толкова голямо желание да се озове на сушата. Особено на тази суша. Така или иначе нямаха избор. В САЩ се ширеше епидемия, а може би именно тяхната малка група можеше да открие отговор на загадката. Обратен път за тях нямаше.
Освен това по този път бе минал и баща му. Не се бе побоял да отправи предизвикателство към тази биологична среда. Натан нямаше как да отстъпи. Независимо от смъртната опасност, независимо от всички рискове бе длъжен да разбере какво се бе случило с баща му. Със или без епидемия можеше да продължи само напред.
Наближиха брега и след малко се разнесе гласът на Уоксмън:
— Бъдете нащрек! Когато стигнем до брега, веднага се отдалечете от тресавището! Ще си устроим лагер навътре в гората.
Натан бе забелязал, че капитанът не преставаше да наблюдава блатото. Уоксмън очевидно се тревожеше от възможното присъствие на други каймани. Натан обаче продължида се взира в джунглата. Нещо му подсказваше, че истинската опасност се крие другаде. В бан-али.
После капитанът се обърна към Олин Пастернак:
— Ти вземи да задействаш тази връзка колкото се може по-бързо. Разполагаме с тричасов прозорец, преди спътниците да излязат от обсега ни.
— Ще направя всичко възможно — увери го Олин. Уоксмън кимна. Натан успя да забележи, че погледът на капитана бе изпълнен с мъка и страх. Независимо от спокойния си и уверен глас командирът на рейнджърите бе не по-малко разтревожен от самия Натан. Колкото и странно да бе, именно тази тревога на капитана го успокои. Разтревожените хора наблюдават по-внимателно света около тях и Натан смяташе, че оцеляването им щеше да зависи именно от тази наблюдателност.
Двата сала достигнаха плитчините и след малко опряха до брега. Първи слязоха рейнджърите с пушки, готови за стрелба. Разгънаха се във верига и започнаха оглед на гората непосредствено пред тях. След малко от джунглата се разнесоха гласове:
— Всичко е чисто!
Натан изчакваше сигнала за слизане на суша. Пространството бе изпълнено с ехото от безброй водопади. От двете им страни имаше високи хълмове, между които се простираше тясно дефиле, изпълнено с гъста тропическа растителност. В центъра му имаше широк поток, който се вливаше в тресавището.
— Открих го! — извика Варчак. — Открих още една следа от Кларк! — повтори ефрейторът, измъкна се от сенките и махна с ръка на командира си.
— Всички да слизат! — извика Уоксмън и ги подкани с пушката си.
Натан не чака повече. Заедно с останалите побърза да отиде при Варчак. Само на няколко метра навътре в гората откриха огромен испански кедър, върху чийто ствол бе прикрепено парче плат. Под него имаше знаци, издълбани в кората на дървото. Всички се вгледаха в тях мълчаливо и уплашено. Една стрелка сочеше към дефилето. Посланието бе съвсем ясно и недвусмислено.
— Череп и кръстосани кости — вцепени се Дзейн. Отпред ги очакваше смъртта.
— Това бе наистина много забавно — каза Луи на своя помощник, като отмести бинокъла от очите си. — Взривяването на каймана действително говори за съобразителност.
Рано тази сутрин бе получил послание от своя шпионин. Научи, че рейнджърите смятат да устроят бивак на отсрещния бряг, докато получат подкрепления по въздуха. Предположи, че загубата на още трима души ще накара капитан Уоксмън да се придържа още по-строго към плана си. В групата бяха останали само четирима рейнджъри. Не представляваха никаква опасност. Екипът на Луи можеше да се справи с тях, когато си поиска. Той реши, че това съотношение на силите трябва да се запази. Обърна се към Жак:
— Ще ги оставим да си починат до полунощ, а след това малко ще ги поразсъним, за да ускорят ход. Кой знае какви други опасности ни очакват. — Той посочи към блатото.
— Разбрах, господин докторе. Ще подготвя екипа си още по светло. Започнахме да събираме керосин от лампите.
— Много добре — каза Луи и се обърна с гръб към тресавището. — След като те тръгнат на път, ние ще ги последваме с канутата.
— Разбирам, господин докторе, но… — Жак погледна тресавището и прехапа устна.
Луи потупа помощника си по рамото.
— Не се бой. Ако в блатото се бяха мотали други животинки, щяха да нападнат рейнджърите. Нищо не те застрашава — успокои го той. Напълно разбираше обаче страховете на заместника си. Не той щеше да прекосява блатото с леководолазен апарат, отделен от обитателите му само от гумен костюм. Дори и с лампите за нощно виждане пътуването щеше да бъде потискащо.
Жак кимна в знак на съгласие. Нямаше как да не изпълни заповедта му.
Луи се завърна в джунглата и се запъти към лагера. Не само заместникът му, но и мнозина други бяха погълнати от работа и имаха замислен вид. Всички бяха видели останките на рейнджъра. Войникът сякаш бе изяден жив и оглозган до кости. Нямаше ги и очите му. Няколко скакалци все още подскачаха из местността, но повечето си бяха отишли. Предупреден от своя агент, Луи се бе погрижил да запалят прах ток-ток при прекосяването на гората. Ей така, за всеки случай. За щастие Цуи успя да събере достатъчно изсъхнали лиани и да приготви защитния прах.
Независимо от всички опасности планът му се осъществяваше безпрепятствено. Не бе толкова
