самонадеян, за да допуска, че групата му се движи незабелязано. Засега обаче бан-али насочваха всичките си удари срещу челната група, тази на рейнджърите.
Луи обаче си даваше сметка, че нямаше да може да разчита още дълго време на това преимущество. Особено сега, когато навлизаха в територията на тайнственото племе. Очевидно не само той мислеше така. Трима наемници от групата му се бяха опитали да дезертират, уплашени от неизвестността. Страхливците естествено бяха заловени и Цуи ги наказа по назидателен начин.
Луи стигна до временния лагер в джунглата. Любовницата му бе коленичила до палатката. От другата страна на пътеката бяха тримата дезертьори, разпънати на кръст по дърветата. Луи отмести поглед от тях. Цуи определено влагаше артистичност в работата си, но стомахът на Луи не издържаме на такива сцени.
Тя вдигна поглед, когато усети приближаването му. Измиваше инструментите си в паница с вода.
Луи й се усмихна. Тя се изправи, дългокрака и мускулеста. Луи я хвана под мишница и я поведе към палатката им.
Когато я доближиха, Цуи изръмжа гърлено, хвана го за ръката и го завлече вътре, в мрака и горещината.
Почивката щеше да остане за по-нататък.
13.
Сенки
Лангли, щата Вирджиния Лорийн почука на вратата на кабинета на доктор Алвизио. Рано тази сутрин епидемиологът и се бе обадил и бе поискал спешно разговор с нея. Едва сега й се отдаде такава възможност.
Бе прекарала цялата сутрин и ранния следобед във видеосъбеседване с доктор Ксавиер Рейнълдс и неговия екип от лабораторията във Вакавейл, щата Калифорния. Може би прионовият белтък, който бяха открили, бе първата следа, която щеше да им помогне да се справят със заболяването, отнело досега живота на шейсесет души. Още неколкостотин бяха заболели. Лорийн взе мерки резултатите, получени от бившия й студент, да бъдат проверени в още Четиринайсет лаборатории. Реши да се срещне с епидемиолога, преди да започне да получава техните отговори.
Вратата се отвори. Младият доктор от Станфорд сякаш не бе спал цели седмици. По лицето му бе набола тъмна брада, а очите му бяха зачервени.
— Благодаря ви за отзивчивостта, доктор О’Брайън. Той я покани в кабинета си.
Лорийн дотогава никога не бе влизала там и бе изненадана от това, че компютърното оборудване заемаше цяла стена. Иначе обстановката бе по-скоро спартанска: претрупано бюро, претрупана библиотека и няколко стола. Единствената лична вещ бе знаме на отбора „Станфорд Кардиналс“, окачено на едната стена. Дорийн отмести веднага поглед към компютрите. Върху мониторите бяха изобразени графики и цифри.
— Кое е толкова неотложно, Ханк? — попита го.
— Искам да видите нещо — отвърна той и й даде знак да се доближи до компютрите. Лицето му бе мрачно.
Тя кимна и седна пред един от мониторите.
— Спомняте ли си, че се съмнявах дали увеличеният брой базофили не е присъщ на началото на болестния процес? Дали тази констатация няма да ни помогне да откриваме по-рано заболяванията?
Тя кимна утвърдително, обаче междувременно бе започнала да се съмнява в правилността на неговото предположение. Джеси в началото бе имала много базофили, но после започна бързо да се възстановява. Лекарите дори допускаха възможността да я изпишат от болницата още утре. Увеличеният брой базофили може би нямаше нищо общо с тази болест.
Тъкмо понечи да каже това, когато доктор Алвизио започна бързо да пише нещо на клавиатурата.
— През последните двайсет и четири часа събрах данни от цялата страна. Интересувах се специално от деца и стари хора с увеличен брой на базофилите. Исках да изработя модел на заболяването по този критерий.
Върху монитора се появи карта на територията на САЩ, маркирана в жълт цвят. Границите между отделните щати бяха отбелязани с черни линии. Цялата карта бе изпълнена с малки червени точици. Повечето бяха струпани във Флорида и останалите южни щати.
— Това са старите данни. Всяка червена точица маркира документирани случаи на заболяването.
Дорийн сложи очилата си и доближи лице до екрана.
— После обаче използвах като маркер случаите, в които е констатирано рязко увеличение на броя на базофилите. Така получаваме по-вярна картина за разпространението на болестта в САЩ — каза епидемиологът и натисна клавиш. Картата направо почервеня. Флорида, Джорджия и Алабама се превърнаха в червени петна. Други щати, където преди нямаше нищо, се изпълниха с червени точици.
— Както можете да видите, броят на случаите расте лавинообразно. Много от пациентите не са поставени под карантина, — тъй като при тях не са регистрирани трите общоприети симптома на болестта. По този начин застрашават околните.
Независимо от съмненията си Дорийн усети как нещо в стомаха й се стегна. Дори и доктор Алвизио да грешеше за базофилите, бе постъпил правилно. Ранното установяване на болестта бе от ключово значение. Бе редно всички деца или възрастни с висока температура да бъдат поставени веднага под карантина, дори и да не живееха в горещи райони като Флорида и Джорджия.
— Разбирам идеята ви — каза Дорийн. — Би трябвало да вземем мерки да се въведе карантина в цялата страна.
Ханк кимна утвърдително.
— Това не е всичко обаче. — Той се обърна отново към компютъра. — На основата на тези нови данни за базофилите направих екстраполация. Ето как ще изглежда картината след две седмици — добави и натисна клавиша ENTER.
Цялата южна половина от страната почервеня. Дорийн бе шокирана.
— А ето как ще изглежда след месец. — Ханк повторно натисна клавиша.
Червеният цвят покри почти цялата площ на всичките четирийсет и осем щата.
— Трябва да направим нещо — каза Ханк. — Всеки ден е от критично значение.
Дорийн не можеше да откъсне поглед от почервенелия екран. Устните и пресъхнаха, а очите и се разшириха. Успокояваше я единствено мисълта, че моделът на доктор Алвизио вероятно бе прекалено песимистичен. Все още не и се вярваше, че рязко нарасналият брой на базофилите може да е ранен показател за наличието на заболяването. При все това предупреждението, заложено в модела, бе важно. Всеки ден бе наистина от критично значение.
Пейджърът на кръста й завибрира и й напомни, че войната срещу тази болест трябва да се води с всички възможни средства. Бе Маршал. Бе добавил към номера си числото 911 — Значи ставаше дума за нещо спешно.
— Мога ли да използвам телефона ви?
— Разбира се.
Тя отиде до бюрото му. Докторът се върна при компютрите и моделите. Набра номера на мъжа си. Той вдигна слушалката почти мигновено.
— Лорийн…
— Какво има, Маршал?
Гласът му бе изпълнен с притеснение и страх:
— Джеси не е добре. В болницата съм.
— Какво и е? — попита и стисна по-здраво слушалката.
— Пак има висока температура — отвърна той с треперещ глас. — По-висока отпреди. Освен това в болницата приеха още три деца. И трите са с висока температура.
— Какво… Какво искаш да кажеш? — попита тя, заеквайки. Отговорът на този въпрос обаче и бе
