могла само да го раздразниш. Стреляй само ако си уверена, че ще го убиеш.
Всички утихнаха. Уоксмън чу предупреждението на Натан.
— Чухте какво каза доктор Ранд! Ако ще стреляте, да е на сигурно!
Приготвиха пушките си за стрелба. Дори Натан извади двуцевката си. Зачакаха. Под ярките слънчеви лъчи от тях продължи да се стича пот и устата им пресъхнаха. Кайманите продължиха да кръжат около тях. Единствената следа от преминаването им бяха браздите по повърхността. От време на време някой от саловете леко потрепваше. Кайманите го проучваха.
— Колко време могат да се задържат под повърхността без да дишат? — попита Карера.
— Часове — отвърна Натан.
— Защо не ни нападат? — озадачи се Окамото. На този въпрос отговори Мани:
— Може би още умуват дали ставаме за ядене. Ефрейторът се намръщи.
— Да се надяваме, че няма да им се отдаде да го разберат. Чакането продължи. Въздухът около тях сякаш се сгъсти.
— Дали пък да не взривим граната далеч оттук? — изказа предположение Карера. — Може би ще се насочат към мястото на взрива.
— Не съм сигурен дали това ще ни бъде от полза. Възможно е шумът просто да ги раздразни и да ги накара да се нахвърлят върху първото движещо нещо пред очите им. Това сме ние.
Гласът на Дзейн се раздаде от най-далечния сал. Натан обаче добре го чу.
— Аз викам да вземем да вържем малко взрив за този ягуар и да го хвърлим зад борда. Когато го налапа някой от крокодилите, ще го взривим.
Натан изтръпна, когато чу тези думи. Лицето на Мани се помрачи. Някои погледи обаче се насочиха към тях в очакване на реакцията им.
— Дори и да направим това, ще убием само един от тях — каза Натан. Другият, който очевидно му е партньор, ще се вбеси и ще нападне саловете. За нас ще е най-добре тази двойка да престане да се интересува от нас и да се разкара, а ние да се отдалечим с гребане.
Уоксмън се обърна към сапьора Ямир:
— Приготви две напалмови бомби, в случай че не им омръзнем.
Ефрейторът кимна и се надвеси над раницата си.
Играта на изчакване продължи. Времето отново затече мъчително.
Натан усети как салът потрепери под коленете му. Един от кайманите бе отрил дебелата си опашка у дъното му.
— Дръжте се!
Салът внезапно подскочи. Носът му се оказа високо във въздуха. Хората се заловиха за бамбука като паяци. Незакрепените раници една след друга с шумен плясък паднаха във водата. После салът отново се озова на повърхността, като разтресе всичките си пътници.
— Всички ли са добре? — извика Натан. Останалите замърмориха утвърдително.
— Изгубих си пушката — каза сърдито Окамото.
— Важното е ти да си жив и здрав — утеши го със скръбен глас Коуве.
— Стават все по-дръзки! — ядоса се Натан. Окамото присегна към една от плаващите раници.
— Това е моята раница! Натан забеляза движението му.
— Ефрейторе, недей!
— Майната му… — каза Окамото и застина. Вече бе хванал един от ремъците на раницата и наполовина я бе измъкнал от водата.
— Пусни я и стой по-далеч от борда — каза Натан. Окамото пусна раницата си. Тя отново падна с тих плясък във водата. Той отдръпна ръката си.
Стори го твърде бавно обаче.
Чудовището внезапно изскочи от дълбочините. Челюстите му бяха широко разтворени, а от люспите му се стичаше вода. Подаде се на три метра височина над тресавището. Приличаше на бронирана кула, а зъбите му бяха големи колкото човешка ръка до лакътя. Рейнджърът бе подхвърлен високо във въздуха и изпищя ужасено. Когато огромните челюсти се сключиха, всички отчетливо чуха звука, предизвикан от хрущенето на кости. В писъка на Окамото ужасът бе заменен от болката и изненадата. Тялото му бе разтърсено като парцалена кукла. След това туловището на каймана отново се прибра в глъбините.
— Огън! — изкрещя Уоксмън.
Натан, изненадан от случилото се, бе изпаднал във вцепенение. Карера започна да стреля със своята карабина М — 16. Куршумите заиграха по корема на гигантския праисторически кайман, но и там жълтите му люспи бяха твърди като Кевлар. Макар стрелбата да се водеше едва ли не от упор, куршумите не му причиняваха особена вреда. Слабите места на животното, очите, се намираха на другия край на туловището му.
Натан взе пушката си, присегна над главата на Мани и стреля. Сачмите изсвистяха над празната повърхност, тъй като чудовището междувременно се скри. Изстрелът отиде нахалост.
Кайманът бе изчезнал. Нямаше го и Окамото.
Всички бяха застинали от ужас.
Натан погледна към мястото, където бе изчезнал рейнджърът Окамото, който непрестанно си подсвиркваше. От глъбините на повърхността изплава червено петно.
Кръв във водата… Сега чудовищата щяха да знаят, че тук има храна.
Кели и брат й бяха приклекнали в центъра на сала. До тях бяха коленичили капитан Уоксмън и ефрейтор Варчак с пушки, готови за стрелба. Ямир довърши настройването на две черни бомби. Имаха размерите на плоски супени чинии и в тях бяха вградени електронен таймер и приемащо устройство.
— Готово — каза сапьорът и кимна на капитана.
— Вземи си оръжието и имай готовност за действие — нареди му Уоксмън.
Ямир взе своята карабина М — 16 и зае позиция от другата страна на борда.
Зад гърба им се чу силен шум. Кели се извърна тъкмо навреме, за да види как във въздуха полита третия сал от тяхната флотилия. Така, както бе полетял преди малко салът на Натан. Пътниците на този сал обаче не извадиха същия късмет. Ана Фонг не успя да се хване здраво и бе катапултирала във въздуха. Антроположката се стовари във водата едновременно със сала. Останалите — Дзейн, Олин, сержант Костос и ефрейтор Грейвс, успяха да се задържат върху него.
Ана подаде глава над повърхността. Кашляше и плюеше вода. Бе само на няколко метра от сала.
— Не се движи, Ана! — извика Натан. — Свий ръце и крака и стой неподвижно.
Тя се опита да послуша съвета му, но мократа й раница започна да я тегли към дъното. За да не потъне, трябваше да рита с крака във водата. Очите й бяха побелели от страх. Страхуваше се както от удавяне, така и от чудовищата, които се криеха под повърхността.
Тя отново извърна поглед към нападнатия сал, в който нещо се раздвижи. Сержант Костос й подаваше един от дългите бамбукови пръти, с които се отблъснаха от брега.
— Хвани се за пръта! — извика Костос.
Ана присегна към пръта и след няколко опита успя да се залови за него.
— Сега ще те изтегля към сала.
— Не! — изстена Ана.
— Успокой се, Ана! — обади се Натан. — Всичко ще бъде наред, ако не правиш резки движения. Костос, тегли съвсем бавно. Така, че по водата да не остане следа.
Кел и потрепери. Франк я прегърна. Сержантът започна бавно да тегли Ана към сала.
— Добре, добре… — започна да повтаря успокояващо Натан.
Непосредствено зад Ана се появи бронирана муцуна. Само ноздрите й, очите все още оставаха скрити под водата.
— Никой да не стреля! — извика Натан. — Не го дразнете. Всички пушки бяха насочени към чудовището, без да се стреля.
Жената във водата изстена.
Муцуната съвсем бавно започна да се приближава до нея. Огромните челюсти започнаха да се разтварят.
