документирани.
Коуве кимна в знак на съгласие, но Натан не остана с чувството, че го е убедил в правотата си.
— Да тръгваме! — чу се гласът на капитан Уоксмън. — По петима на сал! — разпореди и се зае с разпределението на Цивилните и военните.
Натан се оказа в компанията на Коуве, Мани и Тортор. Спътници им бяха ефрейтор Окамото и редник Карера. Групата нагази в плитчината, за да достигне сала. Когато Натан се качи на борда, оцени високо здравината на плавателния съд. Протегна ръка и помогна на Мани да насочи голямата котка към сала.
На Тортор не му бе приятно да се мокри. След като се качи на сала, побърза да отърси козината си от блатната вода.
На съседния сал Кели и Франк се оказаха в компанията на капитан Уоксмън и ефрейторите Варчак и Ямир. Останалите петима заеха най-отдалечения сал. Олин държеше раницата със свързочното оборудване високо над главата си. Ричърд Дзейн и Ана Фонг му помогнаха да се качи на борда, От двете им страни застанаха мрачният Том Грейвс и сърдитият сержант Костос.
След като всички се настаниха на плавателните съдове, използваха дълги бамбукови прътове, за да се отблъснат от брега й да преминат плитчините. Дълбочината обаче внезапно се увеличи и само на трийсетина метра от брега прътовете вече не достигаха дъното. Наложи се да ползват гребла. При четири гребла на сал един от пътниците си почиваше. Бяха си поставили целта да пресекат тресавището без почивка.
Натан гребеше на десния борд. Малката флотилия бавно започна да се придвижва към отсрещния бряг. Започнаха да чуват заглушения и застрашителен шум на множество водопади. Натан засенчи очи с длан и впери поглед напред. Хълмовете едва се различаваха. Представляваха панорама от зелени джунгли, червеникави скали и гъста мъгла. Насочиха се към тесен пролом, разположен между два високи плосковърхи хълма. Именно натам сочеше последният пътепоказател на Кларк.
Обитателите на блатото забелязаха преминаването им. Снежнобяла чапла се плъзна над водата само на педя от повърхността. Жаби, заели позиции по калните островчета, с шумен плясък скочиха във водата. Птиците хоацин, наподобяващи грозни кръстоски между пуйки и птеродактили, напуснаха гнездата си и започнаха с шумно грачене да кръжат над палмите, растящи върху малките островчета. Единствените обитатели, които се зарадваха на присъствието им, бяха комарите, които на цели облаци се понесоха към плаващата „шведска маса“.
— Проклети гадини — изруга Мани, като се плесна по врата. — Омръзна ми да ставам обяд на летящи насекоми.
Сякаш всичко това им бе малко, Окамото започна отново да си подсвирква. Фалшиво, както преди.
Натан въздъхна. Пътешествието щеше да му се стори дълго.
След час малките кални островчета изчезнаха. В центъра на тресавището водата бе доста дълбока. Само тук-там се виждаха отделни островчета, по правило лишени от дървета.
Пътниците бяха непрекъснато под лъчите на яркото и изгарящо слънце.
— Прилича ми на парна баня — въздъхна Карера, гребяща от другата страна на сала.
Натан се съгласи. Въздухът бе наситен с влага и трудно се дишаше. Умориха се и започнаха да напредват по-бавно. Започнаха да пият вода от манерките. Дори и Тортор започна да се измъчва от жегата — отвори уста и започна да диша тежко.
Единствената им утеха бе временното освобождаване от горещата прегръдка на джунглата. Тук имаше простор и усещане за свобода. Натан често поглеждаше към брега, който бяха напуснали, сякаш едва ли не очакваше да види там туземец, заканващ се с юмрук. Нямаше обаче никакви признаци на бан-али. Следотърсачите на призрачното племе не се виждаха. За щастие групата продължаваше да напредва и така щеше да спечели няколко дни преднина пред преследвачите си.
Някой потупа Натан по рамото.
— Ще те сменя — каза Коуве, докато изхвърляше пепелта от лулата си във водата.
— Не съм уморен — отказа Натан.
— Аз пък все още не съм инвалид — отвърна Коуве и взе греблото от него.
Натан реши да не спори и се отмести. Гледаше как доскорошният им лагер се смалява пред очите му. Присегна се към манерката и долови движение отдясно на сала. Едно от голите островчета, скалисто и черно, потъваше. Потъваше така плавно, че на повърхността на водата не се образуваше никаква следа.
Какво, по дяволите, бе това?
Откъм лявата му страна започна да потъва друго островче. Натан се изправи. Докато се опитваше да си обясни това необичайно явление, едно от скалистите островчета отвори голямо стъклено око и го погледна. Натан веднага съобрази какво наблюдава.
— Дявол да го вземе!
Успя да разпознае бронираните люспи и неравните контури на крокодилска глава. Кайман! Бяха се появили два великана. Широчината на главите им, измерена като разстояние от едното до другото око, бе най-малко метър и двайсет. Щом главите им имаха такива размери…
— Има ли нещо? — попита редник Карера.
Натан посочи мястото, където вторият от двата каймана започна да се скрива под повърхността.
— Какво е това? — попита рейнджърката. Погледът й издаваше обърканост. Досущ като погледа на Натан преди миг.
— Каймани — отговори дрезгаво шокираният Натан. — Гигантски каймани.
Хората от неговия сал престанаха да гребат и втренчиха погледи в него.
Натан повиши глас, така че да го чуят и на другите два сала. Размаха ръце.
— Разпръснете се! След малко ще бъдем нападнати!
— Кой ще ни нападне? — попита капитан Уоксмън, разположен на около двайсет метра от неговия сал. — Какво видя?
В отговор между двата сала премина нещо огромно, което леко ги завъртя. Браздите във водата издадоха мястото, откъдето минаха кайманите.
Натан познаваше добре това поведение. Казваха му „блъскане“. Кралете на кайманите, големите черни каймани, не бяха лешояди. Предпочитаха да убиват храната си. Именно поради това човек понякога можеше да се спаси от хищниците, като останеше неподвижен във водата. Те нерядко блъскаха умишлено нещата, които възприемаха като потенциална храна, за да проверят дали те ще реагират с движения.
Предстоеше блъскане.
Третият сал внезапно леко подскочи и промени курса си. Вторият кайман също проучваше странните нашественици.
Натан отново извика, като междувременно даде нов съвет.
— Не мърдайте! Никой да не гребе! Ако гребете, ще нападнат!
— Правете каквото ви казва! — изкомандва Уоксмън. — Пригответе гранатите!
Мани, междувременно преместил се до Натан, бе разтревожен.
— Трябва да са дълги най-малко по трийсет метра! Три пъти по-дълги от най-големия известен кайман!
Карера прикрепваше гранатохвъргачката си към своята карабина М — 16.
— Не ме учудва, че Кларк е предпочел да заобиколи благото — каза.
Окамото също приготви оръжието си, отново целуна разпятието и се обърна към професор Коуве:
— Помолих се на Бог да криеш в ръкава си още един от твоите вълшебни прахове.
Шаманът поклати глава и го изгледа с немигащ поглед.
— Аз пък се моля да сте добри стрелци.
Окамото погледна въпросително Натан. Той му обясни какво има предвид професорът.
— Както са бронирани, единственият сигурен начин да ги убиеш е да ги улучиш в окото.
— Може и в небцето — добави Мани, като посочи собственото си небце. — Трябва да си обаче много близо до него, за да можеш да го улучиш там.
— Преминава отляво! — съобщи отсечено Карера и коленичи с пушка в ръка.
Равната повърхност бе нарушена от дълга бразда.
— Не стреляй, освен ако не си сигурна, че ще улучиш — изсъска Натан, като приклекна до нея. — Би
