говежда гъбична енцефалопатия, известно като болестта луда крава.
Тези човешки заболявания обаче бяха от дегенеративно естество и не се разпространяваха лесно. Това обаче не изключваше възможността тропическото заболяване да е предизвикано от приони. Тя бе чела статии за прионите и за ролята им за генетичните мутации. Дали в случая не се бе получило такова нещо? Можеха ли прионите да се разпространяват по въздушен път. Защо не, след като бяха по-малки от вирусите, а има вируси, които се разпространяват именно по въздушен път.
Без да отмества поглед от модела върху монитора, Дорийн се присегна към телефона. По гърба й полази студена тръпка, докато набираше номера. Помоли се на Бог бившият й студент да е сгрешил. След малко чу глас:
— Доктор Рейнълдс на телефона.
— Ксавиер, ти ли си?
— Да, моля?
— Обажда се доктор О’Брайън.
— Доктор О’Брайън! — възкликна събеседникът й и започна да и благодари. Тя го прекъсна:
— Ксавиер, разкажи ми нещо повече за тази твоя белтъчина, Искаше й се да извлече колкото се може повече информация от него, и при това за колкото се може по-малко време. Ако съществуваше и най- малката възможност доктор Рейнълдс да е прав…
Отново я полазиха тръпки, докато наблюдаваше ракообразната молекула върху монитора. Имаше още нещо, което тя знаеше за заболяванията, причинени от приони.
Бяха неизлечими.
Натан отмести поглед към Олин Пастернак. Свързочникът на ЦРУ очевидно изпитваше трудности в опитите си да задейства спътниковата компютърна система. Потта, която се стичаше от челото му, очевидно се дължеше не само на убийствената утринна влага, но и на неговото раздразнение.
— Не ще, мамицата й… — изруга Олин и започна да присвива очи и да хапе долната си устна.
— Опитай пак — настоя Франк.
Натан погледна Кели, застанала до брат си. Погледът й бе измъчен и уплашен. Вече бе чул няколко версии за снощното нападение на странния рояк от гигантски скакалци, привлечени от горящия знак на бан-али. Изглеждаше твърде ужасно, за да е вярно, но смъртта на Йоргенсен бе доказателство, че то наистина се бе случило.
След като двете части на групата отново се събраха в лагера до тресавището, рейнджърите останаха на пост през цялата нощ. Бяха поставени постове в самата гора и в близост до нея. Всички бяха нащрек и имаха готовност да забележат и най-малката следа от опасност, била тя пламък или бръмчене на скакалци. Не се случи обаче нищо. Няколкото часа до разсъмване преминаха спокойно.
Веднага след като се оказаха в обсега на комуникационния спътник Олин направи опит да се свърже със САЩ и да препредаде съобщение до базовия лагер във Ваувай. Сега бе от жизнено важно значение да съобщи внесените промени в плановете на експедицията. След като по петите й имаше неизвестни преследвачи, бе взето решение да се прекоси езерото. Капитан Уоксмън реши да спечели два дни авантаж спрямо преследвачите, като ги остави да заобикалят блатото пешком. Междувременно щеше да проверява непрекъснато дали във водата има канута на бан-али и да защищава групата до пристигането на хеликоптера за евакуиране. Имаше намерение да замени всички цивилни с рейнджъри от базовия лагер. С тези подкрепления щеше да продължи по следите на Джерълд Кларк.
Възникна обаче проблем.
— Този лаптоп ще трябва да го разглобя целия — каза Олин. — Нещо в него не е наред. Или някой чип се е повредил, или направо се е измъкнал от гнездото си през тези последни два дни. Не знам. Ще трябва да го разглобя и да гр огледам част по част.
Уоксмън, който разговаряше със сержанта, чу думите на Олин и се приближи до него.
— Нямаме време за това. И третият сал вече е готов, а за прекосяването ще са ни необходими поне четири часа. Трябва да тръгваме.
Натан отиде до брега и видя как четирима рейнджъри довлякоха новопостроения сал до първите два. Щеше да бъде за попълненията в групата им.
Олин продължаваше да се върти около лаптопа и спътниковата антена с малка отверка.
— Не успях да се свържа с никого! Те дори няма да знаят къде сме!
Изтри потта от челото с опакото на ръката си. Бе пребледнял.
Дзейн, който видимо се чувстваше неловко и разтриваше лепенка върху бузата си, където го бе ухапал скакалец, направи предложение:
— Можем да изпратим някого да прибере военната радиостанция на Йоргенсен.
Наоколо започнаха да се излагат доводи за и против.
„Ще изгубим цял ден“. „Ще изложим на риск още един човек“. „Непременно трябва да възстановим връзката“. „Кой знае дали тази радиостанция ще работи, щом е останала при скакалците. Може да са й прегризали кабелите…“ Уоксмън сложи край на дискусията.
— Няма място за паника. Ако не успеем да установим връзка, от вчерашния ни рапорт в полевата база имат приблизителна представа къде сме. Когато се появи бразилският хеликоптер, както се уговорихме, ще го чуем. Дори и от другата страна на блатото. Ще изстреляме оранжеви ракети и той ще разбере къде се намираме.
Натан кимна. Не бе взел участие в спора. Според него можеше да се продължи само в една посока — напред. Уоксмън се обърна към Олин:
— Прибери го. Ще се заемеш с него, след като преминем на другата страна.
Олин примирено въздъхна и прибра малката отверка в раницата си.
След като въпросът бе решен, останалите се разпръснаха, за да приберат личното си снаряжение.
— Поне няма да ни се наложи да вървим пеша — каза Мани, като потупа Натан по рамото. После тръгна да събужда Тортор. Ягуарът бе заспал под една палма, уморен от продължителното пътуване през предната нощ.
Натан се протегна, за да раздвижи изтръпналия си врат, и се приближи до професор Коуве. Индианският шаман бе застанал до тресавището и пушеше лулата си. И неговият поглед бе измъчен, досущ като погледа на Кели. Когато Натан и ефрейтор Варчак се срещнаха с търсещата ги група на пътеката, професорът бе необичайно тих и мрачен. Според Натан състоянието му не можеше да се обясни единствено със загубата на Йоргенсен.
Без да каже и дума, застана до стария си приятел и също започна да изучава с поглед тресавището.
След малко Коуве наруши тишината, без да обръща поглед към Натан:
— Бан-али този път ни изпратиха скакалци… Преди това избиха индианците яномамо, като им изпратиха жабообраз-ните пирани. Дотогава никога не бях виждал подобни неща. Човек би казал, че кървавите ягуари наистина са в състояние да контролират самата джунгла. Ако излезе, че това не е мит, а истина, какво може да се направи?
— Какво те смущава?
— От близо две десетилетия се занимавам с индианците. Аз всъщност израснах в тази джунгла — каза с изпълнен с болка глас. — Длъжен бях да съобразя… Още си спомням ефрейтора и виковете му…
Натан погледна Коуве в лицето и сложи ръка на рамото му.
— Приятелю, ти спаси всички с праха ток-ток.
— Не всички — отвърна професорът и всмукна дълбоко дим от лулата си. — Трябваше да съобразя да запаля символа на бан-али още преди да напуснем лагера. Младият ефрейтор щеше да е жив.
Натан вложи твърдост в гласа си, за да му помогне да се освободи от угризенията и чувството за вина:
— Прекалено си строг към себе си. Никакъв натрупан опит и никакви знания нямаше да могат да те подготвят за противодействие на биологичните нападения на бан-али. Подобни неща досега не бяха
