цялата база. Съблече в движение комбинезона си и закачи идентификационните карти на цивилните си дрехи отдолу. Затича през двора, към следващата сграда, към нишата, където беше оставил мотоциклета си.
Завари го невредим.
Преметна крак през седалката и включи запалването. Двигателят замърка доволно. Посегна към газта и спря. Нещо беше закачено на дръжката. Той го откачи, огледа го за миг, после го пъхна в джоба си.
„По дяволите…“ Даде газ и зави в съседната уличка. За момента поне пътят изглеждаше чист. Приведе се напред, форсира мотора и се стрелна между тъмните сгради. Стигна до Портър Стрийт и изви рязко наляво в обратен завой. По улицата се виждаха само няколко коли. И нито една не изглеждаше да е на военната полиция.
Той ги подмина на зигзаг и отпраши към по-рядко населената част на базата около езеро Налин — парк с полегати хълмчета и кръпки широколистна гора.
Щеше да изчака врявата да позатихне и тогава да се измъкне. За момента беше в безопасност. Глождеше го само онова нещо в джоба му, което беше свалил от дръжката на мотоциклета.
Сребърна верижка… с драконов медальон.
Пейнтър се дръпна от сателитната конзола. Техникът беше уловил бягството на Грейсън, появил се с мотоциклета си от прашния облак. Логан още беше на телефона и предаваше нареждане за отбой по серия обезопасени канали. По заповед отгоре неприятностите в базата щяха да бъдат отдадени на грешки в комуникацията, стари експлозиви и лошо миниране.
Името на Сигма Форс нямаше да се появи никъде.
Сателитният техник държеше слушалката до ухото си.
— Сър, телефонно обаждане от директора на АИОП.
— Прехвърли го тук. — Пейнтър вдигна слушалката на друг телефон и изчака прехвърлянето на кодираната комуникация.
Техникът му кимна и мъртвият ефир в слушалката отведнъж оживя. Макар никой да не заговори отсреща, Пейнтър усети присъствието на своя наставник и командир.
— Директор Макнайт? — каза той; подозираше, че директорът се обажда да научи подробности за мисията.
Подозрението му се оказа погрешно. Ясно долови потреса в гласа на шефа си.
— Пейнтър, току-що получих разузнавателни данни от Германия. Многобройни жертви. Загинали при необичайни обстоятелства в една катедрала. Трябва ни екип на терен там, преди да е паднала нощта.
— Толкова бързо?
— След четвърт час ще имаш подробностите. Ще ни трябва най-добрият ти агент да оглави екипа.
Пейнтър погледна сателитния монитор. Мотоциклетът се плъзгаше през хълмчетата, фаровете му намигаха през редкия балдахин на дърветата.
— Мисля, че имам човека, който ви трябва. Мога ли да попитам защо е тази спешност?
— Обадиха ни се рано тази сутрин с молба Сигма да разследва инцидента в Германия. Твоята група беше назована изрично.
— Назована? От кого?
За да се обезпокои до такава степен д-р Макнайт, явно се бяха обадили от най-високо, президентът например. Но и този път Пейнтър сгреши в предположението си.
— От Ватикана — каза директорът.
ВЕЧНИЯТ ГРАД
Дотук с надеждите да стигне навреме за срещата си.
Лейтенант Рейчъл Верона слизаше по тясното стълбище към подземията на базиликата „Сан Клементе“. Изкопните работи под църквата продължаваха вече два месеца, надзиравани от малък екип археолози от Неаполския университет.
— Lasciate ogni speranca… — измърмори Рейчъл. Гидът, Лена Джованна, преподавател в университета и ръководител на проекта, се обърна и я погледна. Беше висока жена, към петдесетте, но приведената й стойка я правеше да изглежда по-стара и по-ниска. Усмихна се уморено на Рейчъл.
— Значи познавате Данте Алегиери. Надежда всяка тука оставете.
Рейчъл се смути. Според Данте тези думи били написани на портите на Ада. Не вярваше, че някой ще чуе репликата й, но явно не беше отчела акустиката тук.
— Не исках да ви обидя. Жената й отвърна с тих смях.
— Не съм се обидила, лейтенант. Просто се изненадах, че човек от военната полиция цитира Данте. Дори да работи за Carabinier Tutela Partimonio Culturale.
Рейчъл разбираше откъде идва недоразумението. Хората масово слагаха всички служби на карабинерите под един знаменател. Повечето цивилни виждаха само униформените мъже и жени, патрулиращи въоръжени по улиците и в сградите. Тя обаче беше постъпила в службите не като военен, а с университетска диплома по психология и история на изкуството. Бяха я привлекли още от университетската скамейка и още две години беше прекарала в офицерския колеж да изучава международно право. Беше избрана лично от генерал Ренде, който ръководеше специалната част, разследваща кражбите на антики и произведения на изкуството — въпросната Tutela Partimonio Culturale.
Рейчъл стигна до края на стълбището и се озова в локва смрадлива вода. Бурята от последните няколко дни беше на-воднила подземното ниво. Носеше в лявата си ръка новите си маркови обувки с високи токчета, подарък от майка й за рождения й ден. Не смееше да ги остави на стълбите. Крадци имаше навсякъде. Ако изгубеше обувките или ги обелеше, майка й щеше дай го натяква до края на света.
Джованна, от своя страна, беше навлякла работен гащеризон, облекло много по-подходящо за проучването на наводнени руини от сините панталони и копринената блуза с цветни мотиви на Рейчъл. Но когато преди четвърт час пейджърът й се разписка, Рейчъл беше на път за уговорения обяд с майка си и сестра си. Нямаше време да се връща в апартамента си и да си облече карабинерската униформа. Не и ако искаше, с малко късмет, да стигне навреме за обяда.
Така че беше дошла право тук и беше заварила двама местни карабинери, повикани като нея. Беше ги оставила да чакат в базиликата, докато тя извърши първоначалния оглед на местопрестъплението.
В известна степен дори се радваше на временното отлагане. Вече твърде дълго премълчаваше пред майка си факта, че с Джино са скъсали. В действителност бившият й приятел се беше изнесъл още преди месец. Рейчъл живо си представяше обичайното разочарование в очите на майка си, придружено от също толкова обичайното сумтене в смисъл „Казвах ти аз“, макар репликата така и не биваше произнасяна на глас. А и по-голямата й сестра, омъжена вече от три години, щеше многозначително да завърти брачната си халка с диамантите и да занима умно.
И двете не одобряваха професията, която си беше избрала Рейчъл.
— Как изобщо ще си намериш съпруг, лудетино? — бе викнала майка й с вдигнати към небето ръце. — Отрязала си си хубавата коса като… като мъж. Спиш с пистолет под възглавницата. Никой мъж не може да понесе това.
В резултат Рейчъл рядко напускаше Рим да се види с роднините си в Кастел Гандолфо, където семейството й се беше установило след Втората световна война, в сянката на лятната папска резиденция. Само баба й я разбираше. Двете споделяха общ интерес към антиките и огнестрелните оръжия. Като малка Рейчъл слушаше в захлас историите й за войната — мрачни разкази, прошарени с гробищен хумор. Баба й дори пазеше един нацистки люгер Р — 08 в чекмеджето на нощното си шкафче, смазан и излъскан, реликва, открадната от някакъв граничар по време на бягството им. Старата й nonna не си падаше по плетките.
