враснала се толкова дълбоко, че никога не биха могли да я изкоренят напълно. Оставаше им само да скубят плевелите.
Тя пак вдигна радиостанцията до устата си.
— Карабинер Жерард, идвам при вас с човек, който има допълнителна информация по случая. — … capito, Tenente…
Рейчъл изключи радиото. Роберто стоеше, скрил лице в ръцете си, и мълчаливо оплакваше съсипаната си кариера.
— Как разбрахте, че… — почна Джованна.
Рейчъл не си направи труда да обясни, че твърде често членовете на организираната престъпност изнудват, подмамват или принуждават към съдействие членове на археологическите екипи. Тази корупция беше пуснала метастази навсякъде и обикновено се целеше в неосведомените и наивните.
Обърна гръб на Роберто. Често стигаше само да се определи кой член на изследователския екип е най- слабата му брънка. В случая с младежа тя беше стигнала до заключението си въз основа на предишния си опит, после го беше подложила на натиск да провери дали е била права. Поела бе известен риск, като бе изиграла коза си толкова рано. Ами ако не беше Роберто, а Тиа? Докато Рейчъл установи, че е тръгнала по погрешна следа, Тиа можеше да предупреди купувачите си. А можеше да е и Джованна, да добавяше нещо към университетската си заплата чрез продажбата на собственото си откритие? Нещата можеха да се объркат по много начини. Но Рейчъл се беше научила, че без риск успехът често ти се изплъзва.
Джованна продължаваше да я гледа със същия въпрос в очите. Как се беше сетила да обвини Роберто?
Рейчъл погледна каменния фалос на статуята. Стъпила бе само на една улика… но затова пък каква.
— Не само горните глави се продават добре на черния пазар. Има огромно търсене за древно изкуство от еротично естество. Надминава четирикратно по продажби по-консервативните телесни части. Подозирам, че нито една от вас двете не би се замислила дори, преди да отреже този внушителен орган, но по някаква причина мъжете не обичат да го правят. Приемат го твърде лично.
Поклати глава и тръгна към стълбището за базиликата горе.
— Не искат да кастрират дори кучетата си.
Закъсняваше, много закъсняваше.
Погледна си часовника и забърза през каменната пиаца пред базиликата „Сан Клементе“. Спъна се в разхлабено паве, загуби равновесие, но все пак не падна. Погледна назад към павето, сякаш той беше виновно… а после надолу към обувките си.
„Merda!“
Едната беше лошо одраскана.
Завъртя очи към небето и се зачуди кой ли светец е обидила. Сигурно вече се редяха на опашка за номерче.
Продължи през площада през група велосипедисти, които се пръснаха около нея като подплашени гълъби. Закрачи по-внимателно и си припомни мъдрите думи на император Август.
„Festina lente“. Бързай бавно.
Но пък император Август не бе имал майка, която да му трие сол на главата до припадък.
Най-накрая стигна до своя мини купър, паркиран в другия край на площада. Обедното слънце го заливаше с ослепителен блясък. Усмивка разтегли лицето й, първата за днес. Колата също й беше подарък за рождения ден. От нея за нея. Само веднъж ставаш на трийсет години в края на краищата. Беше се поизхвърлила малко, особено с екстрите — кожен салон и най-висока класа модел кабриолет.
Но пък сребристият красавец беше радостта на живота й.
Може би това беше и една от причините Джино да я зареже преди месец. Колата я вдъхновяваше много повече от мъжа, който споделяше леглото й. Сделката си я биваше обаче. Колата й даваше само положителни емоции.
Пък и… нали беше кабриолет — можеше и така, и иначе, и с покрив, и без покрив. А тя беше жена, която ценеше приспособимостта, и щом не можеше да я получи от мъжа до себе си, щеше да я получи от колата си.
Макар че днес беше твърде горещо за без покрив.
Срамота.
Тя отключи вратата, но преди да се е мушнала вътре, мобилният й телефон изпиука.
Сега пък какво?
Сигурно беше карабинер Жерард, на чиито грижи току-що беше поверила Роберто. Щяха да разпитат студента в управлението в Париоли. Рейчъл погледна изписания на екранчето номер. Международният код отпреди беше познат — 39 — 06, — но не й самият номер.
Защо ще й се обажда някой от Ватикана?
Рейчъл вдигна капачето и сложи телефона на ухото си.
— Лейтенант Верона. Отвърна й познат глас:
— Как е днес любимата ми племенница… освен че е разсърдила майка си?
— Вуйчо Вигор? — Още една усмивка. Вуйчо й, познат повече като монсеньор Вигор Верона, оглавяваше папския институт по християнска археология. Само че сега не се обаждаше от кабинета си в университета.
— Обадих се на майка ти, защото мислех, че си с нея. Но изглежда, карабинерската работа не се съобразява с часовника. Факт, който, струва ми се, майка ти никак не одобрява.
— Тъкмо тръгвам към ресторанта.
— Да… стига да не беше моето обаждане.
— Какво е станало?
— Вече се извиних от твое име на майка ти. Ще се видиш с нея и със сестра си на вечеря, така каза. В „Матрициано“. Ти ще черпиш, разбира се, като компенсация за причиненото им неудобство.
Нямаше съмнение, че Рейчъл ще плати — при това не само в евро.
— За какво става въпрос?
— Искам да дойдеш при мен, във Ватикана. Веднага при това. Ще уредя да те чака пропуск при портата Санта Ана.
Рейчъл си погледна часовника. Предстоеше й да прекоси половината център на Рим.
— Трябваше да се срещна с генерал Ренде в управлението заради едно разследване.
— Вече говорих с командващия ти офицер. Той одобри идването ти тук. Всъщност цяла седмица ще си на мое разположение.
— Цяла седмица?
— Или повече. Ще ти обясня всичко, когато дойдеш. — После й обясни къде ще се срещнат. Челото й се набръчка, но преди да е попитала нещо друго, той сложи край на разговора.
— Ciao, bambina.
Тя се качи в колата си и поклати глава.
„Една седмица или повече?“ Изглежда, когато Ватиканът кажеше тежката си дума, дори военните слушаха и козируваха. От друга страна, генерал Ренде беше приятел на семейството и дружбата датираше вече трето поколение. Двамата с вуйчо Вигор бяха близки като братя. Не само шансът беше привлякъл вниманието на генерала върху Рейчъл, докато тя беше студентка в Римския университет. Вуйчо й се грижеше за нея още откакто баща й загина в пътна катастрофа преди петнайсет години.
Много лета двамата бяха обикаляли римските музеи — отсядаха при монахините от „Санта Бригида“ недалеч от Грегорианския университет, познат повече като „Ил Грег“, където вуйчо Вигор беше учил и където преподаваше и до днес. И макар че вуйчо й сигурно би предпочел тя да постъпи в манастира и да тръгне по неговите стъпки, явно си беше дал сметка, че Рейчъл е твърде буйна за такова благочестиво призвание, и вместо това я беше насърчил да следва повика на сърцето си. Беше й внушил и друг един дар по време на дългите им лета — уважение и любов към историята и изкуството, което увековечаваше най-
