великите изражения на човешкия дух в мрамор и гранит, в бои и платно, в стъкло и бронз.
А сега по всичко личеше, че вуйчо й още не е приключил с нея.
Тя си сложи слънчевите очила — със синкав оттенък — и се вля в движението по Виа Лабикано в посока към огромния Колизей. Там имаше задръстване, както винаги, но тя заобиколи по задните улички, тесни и стеснени още повече от паркирани накриво коли. Рейчъл обаче се промуши успешно — сменяше скоростите умело като състезател на Гран При. Мина на ниска предавка, когато стигна до входа към кръговото, където пет улици се сливаха в истинска лудница. Туристите смятаха римските шофьори за избухливи, нетърпеливи и непредпазливи. Рейчъл ги намираше за твърде мудни.
Мушна се между тежко натоварен камион с открита каросерия и някакъв огромен ван — Мерцедес. Нейният мини купър изглеждаше като врабче, пърхащо между два слона. Рейчъл изпревари мерцедеса и се намести в миниатюрното пространство пред него, спечели си гневен клаксон, но вече беше далеч. Прехвърча през кръговото и излезе на главната магистрала към река Тибър.
Докато караше, държеше под око трафика от всички страни. За да се движиш безопасно по римските улици, се изискваше не толкова предпазливост, колкото стратегическо планиране. Благодарение точно на този си оглед Рейчъл забеляза опашката.
Черният седан изпревари друг автомобил и се вля в колоната пет коли зад нея.
Кой я следеше… и защо?
След петнайсет минути Рейчъл отби мини купъра към един подземен гараж пред стените на Ватикана, слезе и огледа улицата зад себе си. Черното БМВ беше изчезнало малко след като беше пресякла Тибър. Все още нямаше и следа от него.
— Благодаря — каза тя в мобилния си телефон. — Колата изчезна.
— В безопасност ли си? — Беше дежурният от управлението. Обадила се беше да докладва за опашката и беше оставила линията отворена.
— Така изглежда.
— Искаш ли да пратя патрул?
— Няма нужда. На площада има достатъчно карабинери. Оттук нататък нищо не ме грози. Ciao.
Не изпитваше смущение, че е вдигнала фалшива тревога. Никой нямаше да й се присмее. Карабинерите насърчаваха определено ниво на здравословна параноя у служителите си.
Намери място да паркира, слезе и заключи колата. Не прибра телефона — държеше го в ръка. Все пак би предпочела вместо него да държи деветмилиметровия си пистолет.
Изкачи рампата, излезе от гаража и тръгна към площад „Свети Петър“. Макар да се приближаваше към един от архитектурните шедьоври на света, вниманието й беше приковано към близките улици и алеи.
Все още нямаше следа от БМВ-то.
Хората в него сигурно бяха просто туристи, разглеждащи забележителностите на града от луксозното купе с климатик вместо пешком под жаркото обедно слънце. Лятото беше напрегнат туристически сезон и всички посетители рано или късно се отправяха към Ватикана. Това навярно беше и причината да си помисли, че я следят. Не казваха ли, че всички пътища водят към Рим?
А в нейния случай поне всички коли по пътищата отиваха там.
Успокоена, тя прибра телефона в джоба си и пое през площад „Свети Петър“.
Както обикновено, погледът й се плъзна по пиацата. От другата страна на настлания с плочи от шуплест варовик площад се издигаше базиликата „Свети Петър“, построена над гробницата на светеца-мъченик. Куполът й, проектиран от самия Микеланджело, беше най-високата точка в цял Рим. От двете й страни двойната колонада на Бернини се извива-ше в широки арки, ограждащи пиацата с форма на ключалка. Според Бернини колонадата трябвало да символизира ръцете на св. Петър, протегнати да прегърнат благоверните. Върху тези ръце стояха сто и четиридесет каменни светци и гледаха отвисоко зрелището долу.
А че беше зрелище, две мнения нямаше.
Някогашният Неронов цирк и сега си беше цирк.
От всички посоки гласове бърбореха на френски, арабски, полски, иврит, холандски, китайски. Организирани групи туристи гравитираха като островчета около гидовете си; други позираха с фалшиви усмивки пред камери и фотоапарати; имаше и набожни, които стояха на слънцето с библии в ръце и със сведени в молитва глави. Неколцина корейци бяха коленичили на плочите — всичките облечени в жълто. Из целия площад търговци си изкарваха хляба от тълпата — продаваха папски монети, ароматизирани броеници и осветени разпятия.
Рейчъл си отдъхна облекчено, когато стигна до другия край на площада и се приближи до един от петте входа към главния комплекс. Портата Санта Ана. Портата най-близо до мястото, където отиваше.
Пристъпи към един от швейцарските гвардейци. Както повеляваше традицията при тази порта, гвардеецът беше облечен в тъмносиня униформа с бяла яка и черна барета на главата. Той си записа името й, провери документите й за самоличност, после я изгледа от главата до петите, сякаш не му се вярваше, че с тънката си снага може наистина да е лейтенант от карабинерите. Накрая, изглежда, остана доволен и я насочи встрани към един служител на ватиканската полиция — Виджиланцата, — който й връчи ламиниран пропуск.
— Дръжте го у себе си през цялото време — предупреди я полицаят.
Въоръжена с пропуска, тя се вля в потока посетители през портата и надолу по Виа дел Пелегрино.
В по-голямата си част градът-държава беше забранена зона. Единствените достъпни за обществеността места бяха базиликата „Св. Петър“, ватиканските музеи и Градината. Останалата част от стоте акра беше недостъпна, освен със специално разрешение.
Една част обаче беше наистина забранена територия, където пристъпваха малцина.
Апостолическият дворец. Домът на папата.
Където отиваше тя.
Вървеше бързо между казармите от жълтеникави тухли на швейцарската гвардия и сивите каменни блокове на църквата „Света Ана“. Тук нямаше и следа от великолепието на най-святото от светите места, просто многолюден тротоар и плътна редица коли в сърцето на Ватикана. Подмина папската печатница и папската поща и пресече улицата към входа на Апостолическия дворец.
Плъзна поглед по сградата от сиви тухли. Приличаше повече на светска правителствена сграда, отколкото на седалище на Светия отец. Само че видът й беше измамен. Дори и покривът. Изглеждаше износен и плосък, с нещо незабележителен. Тя обаче знаеше, че върху Апостолическия дворец има скрита градина с фонтани, обточени с решетки за увивни растения, алеи и усърдно под рязвани храсти. Всичко това беше маскирано с фалшив покрив, който да пази Негово светейшество от случаен поглед отдолу и от мощен снайпер по високите точки на Рим.
За Рейчъл дворецът символизираше самия Ватикана — тайнствен, потаен, дори леко параноичен, но в сърцето си — място на семпла красота и благочестие.
А същото май важеше и за нея самата. Макар да минаваше за набедена католичка, която ходеше на служба само по големите празници, все пак някъде в душата й се криеше сърцевина от искрена вяра.
Стигна до охраната пред двореца и още на три пъти показа пропуска си на различни швейцарски гвардейци. Докато изчакваше поредната проверка, се зачуди дали това не е нещо като реверанс към далечното минало, когато Петър три пъти се е отрекъл от Христос, преди да пропеят петлите.
Накрая я пуснаха в самия дворец. Чакаше я водач — американски семинарист, казваше се Джейкъб. Беше жилест, малко над двайсетте, но русата му коса вече оредяваше. Носеше черни ленени панталони и бяла риза, закопчана догоре.
— Моля, последвайте ме. Наредено ми е да ви заведа при монсеньор Верона. — Очите му се разшириха комично, когато погледна за втори път пропускай, и даже заекна от изненада. — Лейтенант Верона? Вие… роднина ли сте на монсеньора?
— Той ми е вуйчо.
Младият мъж се посъвзе и кимна отсечено.
— Извинете ме. Беше ми казано само да изчакам офицер от карабинерите. — Даде й знак да го
