— През дванайсети век германският император Фридрих Барбароса плячкосал Милано и задигнал реликвите. Обстоятелствата около тази кражба са неясни и обвити с множество слухове. Но всички истории свършват по един начин — реликвите се озовали в Кьолн.
— И са били там до снощи — добави Рейчъл. Вуйчо й кимна.
Рейчъл затвори очи. Двамата мъже мълчаха, оставяха й време да помисли. Тя чу вратата да се отваря. Остана със затворени очи, понеже не искаше да прекъсва мисълта си.
— А убийствата? — попита. — Защо не са откраднали костите, когато църквата е била празна? Излиза, че обирът е бил планиран и като директен удар срещу Църквата. Убийството на богомолци говори и за вторичен мотив освен кражбата — отмъщение.
— Много добре — каза един нов глас от прага.
Рейчъл се стресна и отвори очи. Моментално позна одеждите на новодошлия — черното расо с късо наметало, широкия шарф малко под кръста, цикламен, за да е в тон с шапчицата. Позна и човека, облякъл дрехите.
— Кардинал Спера — каза тя и склони почтително глава.
Той й даде знак да се изправи и златният му пръстен проблесна за миг, уловил светлината. Пръстенът го бележеше като кардинал, но той носеше и втори пръстен, близнак на първия, само че на другата си ръка, който го обозначаваше като ватиканския държавен секретар. Беше сицилианец, тъмнокос и мургав. Освен това беше млад за толкова висок пост, нямаше още петдесет години. Усмихна се топло.
— Виждам, монсеньор Верона, че сте били прав за племенницата си.
— Би било нередно да лъжа един кардинал, особено такъв, който се явява и дясната ръка на папата. — Вуйчо й се приближи до кардинала, но вместо да целуне благочестиво пръстените му, го прегърна дружески. — Как приема новината Негово светейшество?
Кардиналът поклати глава.
— След като се видяхме с теб сутринта, се свързах с Негово светейшество в Петербург. Ще лети насам утре заран.
„След като се срещнахме…“ Рейчъл вече разбираше защо вуйчо й се беше облякъл толкова официално. Бил е повикан при държавния секретар.
Кардинал Спера продължи:
— Имам грижата да съгласувам със Синода на епископите и с Колежа на кардиналите официалната му папска реакция. След това трябва да се подготвя за заупокойна служба утре. Ще се проведе по залез- слънце.
Рейчъл се изпълваше със страхопочитание. Макар папата да беше главата на Ватикана, неговият абсолютен монарх, истинската власт в държавата беше в ръцете на човека пред нея — той беше официалният й министър-председател. Направи й впечатление умората в очите му, сковаността в раменете. Явно беше на границите на изтощението.
— Има ли вече някакъв резултат от проучването ти? — попита кардиналът.
— Има — мрачно каза вуйчо й. — Крадците не притежават всички кости.
Рейчъл се размърда.
— Има и други, така ли? Вуйчо й се обърна към нея.
— Точно това се опитвахме да установим. Изглежда, след като костите били откраднати от Барбароса, Милано в продължение на векове се е опитвал да си ги върне. За да се уреди най-сетне спорът, през 1906 — а част от костите на влъхвите били пратени обратно в Милано и предадени за съхранение на базиликата на св. Еусторджо.
— Слава на Бога — каза кардинал Спера. — Значи не всички са изгубени.
Отец Торес се обади:
— Трябва да уредим незабавното им преместване тук. В депозитария ще са на сигурно място.
— Докато това стане, ще наредя да подсилят охраната на базиликата — каза кардиналът и погледна към вуйчо й. — Искам на връщане от Кьолн да спреш в Милано и да прибереш костите.
Вуйчо й кимна.
— А, освен това успях да ти уредя по-ранен полет — продължи кардиналът. — Хеликоптерът ще откара и двама ви на летището след три часа.
„И двамата?“ — Още по-добре. — Вуйчо й се обърна към нея. — Изглежда, пак ще трябва да разочароваме майка ти. Май няма да има семейна вечеря.
— Аз ще… ще ходим в Кьолн, така ли?
— Като нунции на Ватикана — поясни вуйчо й.
Рейчъл се опита да не изостава с понятията. Нунциите бяха посланиците на Ватикана в чужбина.
— Нунции по спешност — поправи го кардинал Спера. — С временно назначение, докато не се справим с тази трагедия. Официално ще присъстваме като пасивни наблюдатели, които представляват интересите на Ватикана и ни държат в течение. Имам нужда от остри очи там. Някой, който познава кражбите на антики. — Кимна към Рейчъл. — И някой с обширни познания върху антиките. — Такова поне ни е прикритието — каза вуйчо Вигор. — Прикритие?
Кардинал Спера се намръщи и в гласа му прозвуча предупредителна нотка:
— Вигор! Вуйчо й се обърна към държавния секретар.
— Тя има право да знае. Останах с впечатлението, че то вече е решено.
— Ти го реши.
Двамата мъже се изгледаха твърдо. Накрая кардинал Спера въздъхна и махна отстъпчиво с ръка.
Вуйчо й се обърна към нея.
— Това с нунциите е само димна завеса.
— Тогава какво ще правим там? И той й каза.
Все още зашеметена, Рейчъл изчака вуйчо й да си каже няколко думи насаме с кардинал Спера в коридора. Отец Торес се бе заел да върне по местата им на лавиците дебелите книги, натрупани на бюрото му.
Най-накрая вуйчо й се върна.
— Надявах се да хапнем по една козуначена кифла, но с новото ни разписание по-добре да не губим време. Приготви си багажа — паспорта и каквото друго ще ти трябва за няколко дни в чужбина.
Рейчъл си знаеше своето.
— Шпиони на Ватикана? Отиваме там като шпиони? Вуйчо й вдигна вежди.
— Нима наистина си толкова учудена? Ватиканът като суверенна държава винаги е имал свое разузнаване с щатни служители и оперативни агенти. Основната им задача е да се внедряват във враждебни страни, тайни общества и въобще навсякъде, където интересите на Ватикана за заплашени. Валтер Цижек, свещеник, подвизаваш; се под псевдонима Владимир Липински, разиграва КГБ години, преди да бъде заловен и да прекара над две десетилетия в съветски затвор.
— И ние току-що бяхме мобилизирани в разузнаването на Ватикана?
— Ти беше мобилизирана. Аз работя за него над петнайсет години.
— Какво? — Рейчъл едва не се задави.
— Какво по-добро прикритие за един агент от това на уважаван и опитен археолог на скромна служба във Ватикана? — Вуйчо й й даде знак да излезе. — Хайде. Да се хващаме на работа.
Рейчъл заситни след него; опитваше се да го види в тази нова светлина.
— Ще се срещнем с група американски учени. И те като нас ще разследват нападението тайно, като се съсредоточат основно върху убийствата, а кражбата на реликвите ще остане за нас.
— Защо е цялата тази секретност?
Вуйчо й спря и я придърпа в един малък страничен параклис. По размери не надминаваше обикновен килер и миришеше силно на стар тамян.
— Само шепа хора знаят за това — каза той. — Работата е там, че има един оцелял от нападението. Едно момче. Още е в шок, но постепенно идва на себе си. Намира се в една болница в Кьолн, под охрана.
