— Шефът на операции нали каза да стоим тук? — Голяма работа.
Монк вдигна вежда. Рунтавите вежди бяха единственото окосмение на бръснатата му глава. Предпочиташе да се придържа към външния вид, наложен му навремето в Зелените барети. Носеше и други физически атрибути от предишния си военен живот — сбръчкани белези от огнестрелни рани, три на брой, на рамото, на бедрото и на гърдите. Той единствен от отряда си беше оцелял при една засада в Афганис тан. По време на възстановителния му период в родината Сигма го беше привлякла заради невероятно високия му ко-ефициент на интелигентност и го беше подложила на скоростен курс по съдебна медицина.
— Мина ли вече през докторите? — попита Монк.
— Само контузии и две натъртени ребра. — „Ако не се брои наранената гордост“ — добави той наум и опипа болезненото място под седмото си ребро.
Вече беше докладвал за резултата от мисията. Беше се справил с бомбата, но не и с Лейди Дракон. Единствената им следа към основен източник на биологични оръжия се беше изпарила. Беше пратил медальона й с дракончето на криминалистите за някаква следа от пръстови отпечатъци. Не очакваше да открият нещо.
Взе си раницата от пейката.
— Пейджърът ми ще е в мен. С метрото съм само на петнайсет минути.
— И ще оставиш директора да те чака?
Грей сви рамене. Писнало му беше — докладът, подробният медицински преглед, а сега и тайнственото привикване от директор Кроу. Заслужил си беше мъмренето. Не трябваше да отива сам във Форт Детрик. Издънил се беше, и го знаеше.
Но притокът на адреналин от отърваното на косъм фиаско тази сутрин още го държеше и не беше в състояние да се размотава тук и да чака послушно. Директор Кроу беше отишъл на среща в щаба на АИОП в Арлингтън. Никой не знаеше кога ще се върне. Междувременно Грей имаше нужда да се раздвижи, да изпусне малко пара.
Намести на гърба си малката раница.
— Чу ли кой друг е повикан за срещата с директора? — попита Монк.
— Кой?
— Кат Брайънт. — Сериозно? Кимване.
Капитан Катрин Брайънт беше постъпила в Сигма само преди десет месеца, но вече беше успяла да завърши ускорен курс по геология. Говореше се, че се готвела и по някаква инженерна дисциплина. Щеше да е вторият агент с две степени. Грейсън беше първият.
— Значи няма да ни пращат на мисия — каза Грей. — Никога не биха пратили някой толкова зелен като нея на терен.
— Никой от нас не е толкова зелен. — Монк си взе хавлия и тръгна към душовете. — Кат идва от флотското разузнаване все пак. От черните операции, поне така се разправя.
— Много неща се разправят — измърмори Грей и тръгна към изхода.
Въпреки необичайно високия среден коефициент на интелигентност на персонала си, Сигма беше гнездо на клюкари като всяка друга корпорация. Дори и привикването им при шефа тази сутрин беше предшествано от шушукане по коридорите и пространни телефонни разговори. Разбира се, част от това раздвижване се дължеше пряко на неговата мисия. Гилдията беше атакувала един от тях. И предположенията заваляха. Дали имаше ново изтичане на информация, или засадата е разчитала на старо такова, преди Сигма да се премести във Вашингтон от централата на АИОП в Арлингтън и чистката, проведена там?
Което и от двете да беше вярно, друг слух се носеше упорито из коридорите на Сигма — планирала се нова мисия по нареждане отвисоко, мисия жизненоважна за интересите на страната. Нищо друго обаче не се знаеше.
Грей мразеше тази игра на слухове и догадки. Предпочиташе да изчака и да чуе истината от самия командир. Пък и едва ли щяха да го пратят някъде в близко бъдеще. Щеше дълго да топли пейката на резервите.
Така че по-добре да се заеме с другите си отговорности.
Излезе от физкултурния салон и тръгна през лабиринта от коридори към асансьорите. Въздухът още миришеше на прясна боя и стар цимент.
Подземната крепост на централното командване на Сигма беше стар бункер и бомбено убежище. По време на Втората световна война приютявала хора с важен за страната научен потенциал, но скоро след това била изоставена и затворена. Малцина знаеха за съществуването й под Меката на вашингтонската научна общност — комплекса от музеи и лаборатории, съставляващи Смитсоновия институт.
Сега подземният лабиринт си имаше нови обитатели. За пред непосветените старият бункер беше приютил поредния мозъчен тръст. Много от членовете му работеха в различни лаборатории на института, занимаваха се с изследователска дейност и оползотворяваха отпуснатите ресурси. Новият дом на Сигма беше избран заради близостта си до всички тези изследователски лаборатории, покриващи широк кръг дисциплини. Би било твърде скъпо да изграждат нови. Така че Сигма беше заровена в сърцето на вашингтонската научна общност. Смитсоновият институт се беше превърнал едновременно в ресурс и в прикритие.
Грей притисна длан към охранителната плоча до асансьорната врата. Синя линия сканира отпечатъка му. Вратите се отвориха с тихо съскане. Той влезе и натисна най-горния бутон с надпис ЛОБИ. Асансьорната клетка потегли безшумно, от четвъртото ниво нагоре.
По-скоро долови, отколкото усети как сканират цялото му тяло в търсене на скрити електронни данни. Превантивна мярка срещу незаконното изнасяне на информация от командния център. Имаше си и недостатъци. През първата си седмица тук Монк беше вдигнал по тревога цялата система с МРЗ плейъра си.
Вратите се отвориха към обикновена на вид приемна, обслужвана от двама въоръжени пазачи и една секретарка. Спокойно можеше да мине за фоайе на банка. Само че броят наблюдателни устройства и свръхмодерната система за сигурност можеха да съперничат на тези във Форт Нокс. Втори вход към бункера, голям обслужващ док, също толкова стриктно охраняван, беше скрит в частен подземен паркинг на половин миля оттук. Там беше и мотоциклетът му — на поправка. Така че щеше да походи пеша до станцията на метрото, където държеше един велосипед за спешни случаи.
— Добро утро, доктор Пиърс — каза секретарката.
— Здравей, Мелъди.
Младата жена не знаеше какво всъщност се крие долу и вярваше на изфабрикуваната история за мозъчния тръст, който също носеше името Сигма. Само охраната знаеше истината. Двамата въоръжени мъже кимнаха на Грей.
— Тръгвате ли си? — попита Мелъди.
— Само за час, после се връщам. — Грей прокара холографската си идентификационна карта през четящото устройство до бюрото й, после притисна палец към екрана, за да бъде отчетено, че напуска командния център. Винаги беше смятал, че системата за безопасност тук е прекалено усложнена. Вече не смяташе така.
Ключалката на външната врата се освободи с прещракване. Един от охранителите отвори вратата, излезе навън и я задържа.
— Приятен ден, сър.
Определението „приятен“ никак не пасваше на деня му дотук.
Напред се простираше дълъг коридор с ламперия, последван от стълбище, водещо към отворените за външни лица части на сградата. Грей излезе в просторно фоайе и подмина група японски туристи, развеждани от преводач и гид. Никой изобщо не го погледна.
Как беше… очевидното място е най-доброто скривалище.
Докато вървеше, Грей се заслуша в обясненията на екскурзовода, рецитирани напевно и сигурно за хиляден път:
— Дворецът Смитсониън бил завършен през 1855 — а, а крайъгълният му камък бил положен от президент Джеймс Полк. Той е най-голямата и най-старата от всички сгради на института и в миналото е приютявал оригиналния музей на науката и изследователските лаборатории. Сега обаче служи за
