Вигор мина покрай Стаята с пергаментите и го обля силен дъх на инсектициди и препарати против мухъл. Сигурно тъкмо бяха напръскали. Знаеше, че някои от най-редките документи в Стаята с пергаментите полилавяват, отстъпвайки пред резистентния на всякаква обработка лилав мухъл, който заплашваше да ги унищожи окончателно.
И толкова други неща тук бяха под заплаха… и не само от пожар, мухъл или недоглеждане, а и заради самото си количество. Само половината от съхраняваните тук документи бяха индексирани въобще. А всяка година постъпваха нови, стичаха се от ватиканските посланици, от големите епископии, от малките енории.
Невъзможно беше да се обработят всичките.
Самите Тайни архиви се бяха разпрострели като злокачествено раково образувание, пуснали бяха метастази от първоначалните си хранилища към стари тавански помещения, подземни крипти и празни кули. Вигор половин година беше проучвал досиетата на ватикански шпиони от миналото, негови отдавнашни колеги, агенти, внедрени на правителствени постове по целия свят — много от досиетата бяха кодирани и разказваха за политически интриги, обхващащи стотици години.
Вигор знаеше, че Ватиканът е колкото духовна, толкова и политическа институция. И врагове и на духовната, и на политическата му битност се стремяха да подкопаят Светия престол. Дори и днес. Задачата на свещеници като Вигор беше да стоят на пост между Ватикана и света. Тайни бойци, удържащи фронта. И макар Вигор да не беше съгласен с всичко, сторено в миналото и дори в настоящето, вярата му оставаше непоколебима… също като самия Ватикан.
Той се гордееше, че служи на папската институция.
Империи се издигаха и падаха. Философски течения идваха и си отиваха. Но в крайна сметка Ватиканът оставаше, оцеляваше, все така солиден и непоклатим. Той беше история, време и вяра, всичките запазени в камък.
Дори тук много от най-големите съкровища на света бяха защитени в заключените трезори, сейфове, килери и тъмните дървени стаички, наречени armadi, на Тайния архив. В едно чекмедже се пазеше писмо от Мария Стюарт, написано ден преди да я обезглавят; в друго — любовните писма на крал Хенри VIII и Ан Болейн. Имаше документи на Инквизицията, от процеси срещу вещици, от кръстоносните походи, писма от един персийски хан и една императрица от династията Мин. И може би най-мистериозният от всички — в една заключена метална кутия в специален трезор лежеше скрита Третата тайна на Фатима. Само на папата беше разрешено да прочете съдържанието й, третото пророчество на сестра Лучия дос Сантос от Фатима. То предсказваше Третата световна война и датата на свършека на света.
Но онова, което Вигор търсеше в момента, не се охраняваше чак толкова строго.
Нужно беше само дълго да се изкачваш.
Имаше още една улика, която искаше да погледне, преди да тръгне за Германия с Рейчъл.
Стигнаха до малкия асансьор към горните помещения на Архивите, наречени piani nobili, или „благородните етажи“. Влязоха, Джейкъб натисна бутона и малката клетка се разтресе и пое със скърцане нагоре.
— Къде отиваме? — попита Джейкъб.
— В Torre dei Venti.
— Кулата на ветровете? Защо?
— Там се пази един древен документ. Копие от „Описание на света“ от шестнайсети век.
— Книгата на Марко Поло?
Той кимна. Асансьорът спря с подрусване. Излязоха и тръгнаха по дълъг коридор.
Джейкъб ускори крачка да настигне преподавателя си.
— Какво общо имат приключенията на Марко Поло с влъхвите?
— В тази книга той разказва митове от древна Персия, в които се споменава за влъхвите и какво е станало с тях. Всичко се върти около дар, даден им от детето Христос. Камък с велика сила. На основата на този камък влъхвите уж създали мистично братство на тайнствена мъдрост. Бих искал да проследя тази легенда.
Коридорът свърши при Кулата на ветровете. Празните стаи на тази кула бяха превзети от Тайния архив. За съжаление стаята, която търсеше Вигор, беше на последния етаж.
Той прокле липсата на асансьор и пое по тъмното стълбище, като прекъсна временно лекцията си, решил да пести дъх за дългото изкачване. Спиралното стълбище се извиваше ли, извиваше. Продължиха мълчаливо, докато най-сетне стълбището не се отвори към една от най-удивителните стаи във Ватикана.
Стаята на меридиана.
Джейкъб онемял загледа фреските, покриващи стените и тавана — изображения на библейски сцени с херувими и облачета отгоре. Едно-единствено копие от светлина, проникващо през малка дупка в стената, пронизваше прашния въздух и се забиваше в настлания с мраморни плочи под с вдълбани символи на зодиака. Линия, маркираща меридиана, разполовяваше пода. Тази стая беше слънчевата обсерватория от шестнайсети век, използвана за създаването на Григорианския календар. Пак тук Галилей се беше опитал да докаже теорията си, че Земята се върти около слънцето.
За жалост се беше провалил и провалът му се беше пре-върнал в препъникамък за отношенията между католичес-ката църква и научната общност. До ден днешен Църквата се опитваше да компенсира тогавашното си късогледство.
Вигор си пое дъх след дългото изкачване, изтри потта от челото си и поведе Джейкъб към съседна стая, в която се влизаше от Стаята с меридиана. На задната й стена имаше библиотека, претъпкана с книги.
— Според общия индекс книгата, която търсим, трябва да е на третия рафт.
Джейкъб пръв влезе в стаята и се спъна в опънатата през прага на вратата жица.
Вигор чу звука от скъсването. Нямаше време за предупреждения.
Взривното устройство избухна и изхвърли тялото на Джейкъб през прага право върху него.
Двамата се строполиха назад, а откъм вратата се ливна стена от пламък и изрева над тях като разярен дракон.
ПРЪСТ ПРИ ПРЪСТТА
Мисията беше получила червен приоритет, черно обозначение и сребърни протоколи по сигурността. При вида на това цветово кодиране директор Пейнтър Кроу поклати глава. Някой бюрократ се беше престарал.
Всичките тези обозначения се свеждаха до едно — НЕ СЕ ПРОВАЛЯЙТЕ. Когато ставаше въпрос за националната сигурност, нямаше второ място, нямаше сребърен медал, нямаше клакьори.
Пейнтър седеше на бюрото си и преглеждаше доклада на ръководител-операциите. Всичко изглеждаше наред. Акредитивните писма бяха готови, кодовете на обезопасената квартира — подновени, оборудването беше проверено, сателитното разписание — координирано, и още стотина други детайли — отметнати. Пейнтър прокара пръст по предварителния анализ на цената. Другата седмица имаше среща по бюджета с шефовете на Общото командване.
Потърка очи. В това се беше превърнал животът му — бумащина, баланси и стрес. Денят се беше оказал от най-лошите. Първо засадата на Гилдията, а сега и тази международна операция. И въпреки това част от него се вълнуваше от новите предизвикателства и отговорности. Беше наследил Сигма от нейния създател Шон Макнайт, понастоящем директор на цялата АИОП. Пейнтър не искаше да разочарова наставника си. Двамата цяла сутрин бяха обсъждали засадата във Форт Детрик и предстоящата мисия, изграждали бяха стратегията за действие, точно като в добрите стари времена. Шон беше останал изненадан от избора на Пейнтър за водач на екипа, но в крайна сметка правото да реши беше негово.
И мисията беше получила зелена светлина.
Оставаше само да инструктира оперативните агенти. Щяха да летят в 02:00. Нямаше много време. Частен реактивен самолет вече зареждаше гориво на летище „Дълес“. Джетът беше собственост на
