„Кенсингтън Ойл“ — съвършеното прикритие. Пейнтър беше уредил последното сам — лейди Кара Кенсингтън му дължеше услуга и всъщност доста се беше развеселила, когато той й се обади с молба отново да помогне на Сигма.
— Вие, американците, май нищо не можете да свършите сами — точно така му каза.
Интеркомът на бюрото му звънна тихо. Той натисна бутона.
— Слушам.
— Директор Кроу, доктор Кокалис и доктор Брайънт са тук.
— Да влязат.
Камбанка звънна откъм вратата при освобождаването на ключалката. Монк Кокалис влетя първи, но веднага се спря да задържи вратата на Катрин Брайънт. Тя беше с една глава по-висока от него. Движеше се като лъвица, с грацията на сдържана сила. Правата й кестенява коса беше сплетена на плитка, консервативна като облеклото й — тъмносин костюм, бяла блуза, обувки на висок ток. Единственото цветно петно по нея беше игла с голям камък на ревера. Изумруд и злато. В хармония с блясъка на зелените й очи.
Пейнтър знаеше защо Катрин носи златната игла. Малко то жабчей беше подарък от един водолазен отряд, към който навремето се беше присъединила в рамките на операция за военноморското разузнаване. Беше спасила двама мъже, като бе доказала умението си да борави с нож. Един член на отря да обаче така и не се бе върнал. Тя носеше иглата в негова памет. Пейнтър подозираше, че не е било толкова просто, но в досието й нямаше повече подробности.
— Седнете — каза той и им кимна. — Къде е Пиърс? Монк се размърда на стола си.
— Грей… капитан Пиърс трябваше спешно да навести семейството си. Току-що се върна. Ще дойде всеки момент.
„Прикрива го“, помисли си Пейнтър. Добре. Това беше една от причините да включи Монк Кокалис в мисията като партньор на Грейсън Пиърс. Уменията им се допълваха, но което беше по-важно — те се погаждаха като хора. Монк бе крайно дисциплиниран, дори неповратилив понякога в стремежа си да спазва указанията до точките и запетаите, докато Грейсън беше доста по-непокорен. И въпреки това Грейсън се вслушваше в Монк повече, отколкото във всеки друг от служителите на Сигма. Монк угасяваше нажежената стомана у Грей. Умееше да се шегува по особен начин и често това беше по-убедително и от най- обмисления аргумент. Бяха добра двойка.
От друга страна…
Пейнтър забеляза колко вдървен е гърбът на Кат Брайънт — седеше, а сякаш още стоеше мирно. Не беше нервна, по-скоро нащрек, с нотка на вълнение. Излъчваше самоувереност. Може би твърде много. Беше решил да я включи в мисията заради стажа й в разузнавателните служби, а не толкова заради инженерството, което изучаваше понастоящем. Тя имаше опит с работата в Европейския съюз и особено в Средиземноморието. Познаваше микроелектронното наблюдение и контраразузнаването. Но което беше по- важно, познаваше един от ватиканските агенти, с които щяха да работят съвместно по това разследване — монсеньор Верона. Двамата бяха работили заедно в разкриването на една международна организация за кражби на произведения на изкуството.
— Тогава по-добре да отхвърлим бумащината, докато чакаме Пиърс. — Пейнтър им връчи по едно дебело досие в черна папка. Трето такова чакаше Пиърс.
Монк погледна сребърната? върху папката.
— Това ще ви запознае с всички по-дребни детайли на операцията. — Пейнтър набра няколко команди на вградения в плота на бюрото му екран. Панорамните гледки на планински пейзажи с висока разделителна способност изчезнаха от трите плоски екрана — един зад рамото му, един вляво от него и един вдясно — и на мястото им се появи същата сребърна!. — Инструктажът ще ви го направя аз, а не ръководителят на операции, както обикновено.
— Категоризиране на информацията — меко каза Кат с южняшкия си акцент. Пейнтър знаеше, че тя може да заличи всички следи от акцента си при нужда. — Заради засадата.
Пейнтър кимна.
— Ограничаваме информацията заради предстоящата подробна системна проверка на протоколите ни за сигурност.
— И въпреки това започваме нова мисия? — попита Монк.
— Нямаме избор. Данни От…
Прекъсна го звънът на интеркома. Пейнтър натисна копчето.
— Директор Кроу — съобщи секретарката, — доктор Пиърс пристигна.
— Да влезе.
След миг Грейсън Пиърс влезе в кабинета. Беше с черни дънки, черни кожени обувки и колосана бяла риза. Косата му беше зализана назад, още влажна от душа.
— Съжалявам — каза Грейсън, докато заставаше между другите двама агенти. Очите му гледаха толкова сурово, че за искрено съжаление и дума не можеше да става. Тялото му остана напрегнато, сякаш очакваше конско.
И си го беше заслужил. След пробива в безопасността не му беше времето да си вири носа пред командването. Въпреки това известна доза неподчинение винаги се бе толерирала от командването на Сигма. Тези мъже и жени бяха най-добрите от най-добрите. Не можеше да се иска от тях да действат самостоятелно на терен и едновременно да прекланят глава пред тоталитарен авторитаризъм тук. Нужна бе сръчна ръка да балансира между двете.
Пейнтър се вгледа в Грейсън. Бяха му докладвали, че е получил спешно съобщение от майка си и е излязъл от командния център. Зад твърдия му поглед долови отнесения блясък на силна умора. Дали се дължеше на засадата, или на домашните проблеми? Беше ли Грейсън във форма за новата задача?
Грейсън не сведе поглед. Просто чакаше.
Срещата нямаше за цел само инструктаж. Беше и нещо като тест.
Пейнтър му махна да седне.
— Семейството е важно — каза той, за да разчупи напрежението. — Просто не позволявай закъсненията да ти станат навик.
— Да, сър. — Грейсън седна, но очите му се стрелнаха от плоските екрани на стената към досиетата в ръцете на колегите му. Бръчка се вдълба между веждите му. Не го бяха смъмрили и това го тревожеше. Добре.
Пейнтър плъзна третата папка към него.
— Тъкмо започвахме инструктажа.
Грейсън взе папката. Очите му се присвиха подозрително, но не каза нищо.
Пейнтър се облегна назад и докосна екрана на бюрото си. На левия екран се появи готическа катедрала, външна снимка. На десния се появи снимка от вътрешността. Навсякъде лежаха трупове. Пейнтър знаеше, че на екрана зад рамото му се вижда тебеширено очертание точно до олтара, който още беше оплиска й с кръв — на мястото, където беше лежало тялото на убит свещеник. Отец Георг Брейтман.
Пейнтър наблюдаваше агентите, които местеха очи от екран на екран.
— Клането в Кьолн — каза Кат Брайънт. Пейнтър кимна.
— Случило се е в края на среднощна меса за празника на библейските влъхви. Убити са осемдесет и пет души. Мотивът, изглежда, е обикновена кражба. Безценната мощехранителница на катедралата е била разбита. — Пейнтър показа на екраните допълнителни снимки на златния саркофаг и отломките от охранителната му витрина. — Откраднато е само съдържанието на мощехранителницата. Предполагаемите кости на библейските влъхви.
— Кости? — повтори Монк. — Оставили са щайга от масивно злато и са взели някакви кокалаци? Кой би направил такова нещо?
— Това тепърва ще се установява. Има само един оцелял от клането. — Пейнтър показа образ на млад мъж, когото изнасяха на носилка от катедралата, и друг — на същия младеж в болнично легло: очите му бяха отворени, но прибулени от шока. — Джейсън Пендълтън. Американец. Възраст — двайсет и две. Намерили го да се крие в изповедалнята. Не бил на себе си, когато го открили, но след като го включили на успокоителни, успял да разкаже това-онова. Престъпниците са били облечени като монаси. Не могъл да види лица, защото били с качулки и маски. Завзели катедралата. Въоръжени. Няколко души били застреляни,
