в Мериланд не е безкраен.
Тя се усмихна.
— Изяж си сандвичите. Да ти сложа ли туршия?
— Не. — Все така правеха. Говореха си за дреболии, за да избягнат трудните теми. Но някои неща не можеха да се отлагат безкрайно. — Къде са го намерили?
— При супермаркета. Загубил се. Накрая тръгнал в обратната посока. Запазил достатъчно присъствие на духа да се обади на Джон и Суз.
Съседите пък сигурно се бяха обадили на майка му, а тя на свой ред се беше обадила на него, притеснена и на ръба на паниката. Но след пет минути пак му се беше обадила. Баща му си бил у дома и бил добре. Въпреки това Грей прецени, че ще е добре да се отбие за малко.
— Пие ли си още арицепта? — попита той.
— Разбира се. Имам грижата да го взима всяка сутрин.
Бяха поставили на баща му диагноза Алцхаймер, в най-ранен стадий, малко след като родителите му се бяха преместили тук. Започнало беше с малки пристъпи на забравяне — къде си е оставил ключовете, телефонни номера, имената на съседите. Лекарите казаха, че преместването от Тексас може да е изкарало на повърхността симптоми, които не са се изявявали по-рано. Мозъкът му срещал затруднения с каталогизирането на цялата нова информация тук. Но какъвто си беше упорит и решителен, баща му беше отказал да се върнат в Тексас. Постепенно, заедно със забравянето, се появиха и изблици на объркване и гняв. Не че и преди фитилът му не беше къс.
— Защо ти не му занесеш чинията? — предложи майка му. — Трябва да звънна в работата.
— Може би трябва да поговорим за медицинска сестра, която да ти помага.
Тя поклати глава — не толкова че отричаше нуждата от професионална помощ, колкото че отказваше да го обсъжда. Грей и преди се беше сблъсквал с тази стена. Баща му не би позволил чужда жена да се нанесе в къщата им, а майка му смяташе, че е нейна отговорност да се грижи за него. Само че настоящото положение ставаше непосилно както за майка му, така и за цялото семейство.
— Кога идва за последен път Кени? — попита той. По-малкият му брат управляваше новосъздадена компютърна фирма от другата страна на щатската граница, във Вирджиния: бе тръгнал по стъпките на баща им в инженерството — макар и електроинженерство в неговия случай, а не петролно.
— Знаеш го Кени… — рече майка му. — Чакай да сложа на баща ти малко туршия.
Грей поклати глава. Напоследък Кени все по-често споменаваше, че смята да се премести в Купертино, Калифорния. Измислил си беше достатъчно аргументи защо преместването е необходимо, но зад всички тях Грей съзираше истината. Брат му чисто и просто искаше да избяга, да се махне. Грей разбираше какво преживява брат му. Самият той беше направил същото, когато постъпи в армията. Сигурно беше семейна черта.
Майка му му подаде буркана с туршията да го отвори.
— Как върви в лабораторията?
— Добре — каза той. Капачката изпука, Грей извади един стрък копър и го сложи в чинията.
— Четох нещо за бюджетни съкращения в АИОП.
— Моята работа не я заплашва нищо — успокои я той. Родителите му не знаеха нищо за ролята му в Сигма. Мислеха, че се занимава с изследвания по поръчка на армията. Нямаха необходимото ниво на достъп до информация, за да научат истината.
Грей тръгна към задната врата. Майка му го проследи с поглед.
— Ще се зарадва да те види.
„Само ако и аз можех да кажа същото…“ Тръгна към гаража отзад. Чу акордите на радиостанция за кънтри музика през отворената врата. Това го върна към танците в „Подковите на мулето“. И към други, не толкова приятни спомени.
Застана на прага. Баща му клечеше пред едно менгеме и пилеше една летва.
— Татко — повика го Грей.
Баща му се обърна. Беше висок, с по-широки рамене от Грейсън. Беше се издържал с работа на петролните полета, Докато завърши колежа, и беше усвоил тънкостите на петролното инженерство в практиката. Всичко вървеше добре, докато не загуби левия си крак до коляното при трудова злополука. Обезщетението и пенсията за инвалидност му позволиха да се оттегли от активна работа на четиридесет и седем.
Това беше преди петнайсет години.
Половината от живота на Грейсън. Лошата половина.
— Грей? — Баща му изтри потта от челото си и няколко ситни стърготини полепнаха по кожата му. Навъси се. — Нямаше нужда да идваш чак дотук.
— Как иначе щеше да си получиш сандвичите? — Той размърда чинията.
— Майки ти ли ги направи?
— Знаеш я мама. Постарала се е.
— Тогава по-добре да ги изям. Да не й скършвам хатъра. Избута се от работния тезгях и закуцука с протезата си към малкия хладилник в дъното.
— Бира?
— Трябва да се връщам на работа.
— Една бира няма да те убие. Имам малко от онази помия, дето я обичаш, „Сам Адамс“.
Баща му предпочиташе „Будвайзер“. Но фактът, че беше заредил хладилника и със „Сам Адамс“, беше равносилен на потупване по рамото. Може би дори на прегръдка.
Не можеше да му откаже.
Грей взе бутилката и я отвори с отварачката, вградена в ръба на тезгяха. Баща му се приближи и приседна на едно високо столче. Вдигна собствената си бутилка — будвайзер естествено — за наздравица.
— Гадно е да остаряваш… но пък винаги има бира.
— Съвсем вярно. — Грей отпи голяма глътка. Май не беше редно да смесва кодеин с алкохол… но пък денят му беше започнал отдавна, много отдавна.
Баща му го гледаше. Мълчанието заплашваше много скоро да натежи.
— Е — каза Грей, — май вече не можеш да се прибереш сам вкъщи, а?
— Майната ти — отвърна баща му с престорен гняв, но после се ухили и поклати глава, с което съвсем развали впечатлениението, че е ядосан. Баща му ценеше откровеността. — Поне не съм осъден престъпник, по дяволите.
— Не преставаш да ме заяждаш за Левънуърт. Виж, това никога няма да го забравиш!
Баща му пак вдигна бутилката за наздравица.
— Ще те заяждам, докато мога, мамка му. Погледите им се срещнаха. И Грей зърна нещо зад задевките на баща си, нещо, което рядко беше виждал преди. Страх.
Двамата никога не бяха общували с лекота. След злополуката баща му беше започнал да пие и често изпадаше в тежки пристъпи на депресия. Трудно му беше изведнъж да се превърне в домакиня и да отглежда две момчета, докато съпругата му ходи на работа. За компенсация беше управлявал домакинството като лагер за новобранци. А Грей, роден бунтар, непрекъснато нарушаваше правилата.
Докато накрая, осемнайсетгодишен, просто си беше събрал багажа и си беше тръгнал посред нощ да се запише в армията.
След това двамата не си проговориха цели две години.
Майка му постепенно и с упорити усилия ги беше одобрила. Само че чувството за неудобство беше останало. Веднъж майка му беше казала, че двамата повече си приличат, отколкото се различават. По- страшни думи Грейсън не беше чувал.
— Ега ти гадостта… — тихо каза баща му.
— Будвайзерът наистина е гаден. — Грейсън вдигна бутилката си. — Точно затова пия „Сам Адамс“.
Баща му се ухили.
— Голям си задник.
— Ти ме отгледа.
— А и сигурно трябва да си задник, за да познаеш друг задник.
