— Бил е свидетел на нападението? Вуйчо й кимна мълчаливо.
— Разказът му за станалото звучи невероятно, но не може да се отхвърли с лека ръка. Всички смърти — или по-точно онези, причинени от токов удар — са настъпили едновременно. Умиращите са се сринали по местата си, някои седнали, други коленичили. Момчето няма обяснение как се е случило нещастието, но е непреклонно по въпроса „кой“.
— Кой е убил богомолците?
— Не. Кои са загинали по този мъчителен начин. Рейчъл продължаваше да чака разбираем отговор.
— Хората, загинали от токов удар — по липса на по-добро определение, — са били онези и само онези, които са приели светото причастие по време на службата.
— Какво?!
— Убило ги е причастието.
Побиха я студени тръпки. Ако плъзнеше слух, че вината е била в причастието, последствията щяха да се усетят по целия свят. Цялото свето тайнство щеше да бъде изложено на риск.
— Нафората е била отровна или… нещо такова?
— Още не се знае. Но Ватиканът иска незабавни отговори А Папският престол — още по-бързо. И при липсата на ресурс необходим за тайно разследване на такова равнище, особено на чужда земя, аз се принудих да прибягна до помощта на един приятел, който ми дължи услуга и който е на висок пост във военното разузнаване на Щатите, освен това е човек, комуто имам пълно доверие. Той обеща да прати екип на мястото по най-бързия начин — до довечера трябва да са там.
Рейчъл можа само да кимне, зашеметена от разкритията, струпали й се през последния час.
— Мисля, че си права, Рейчъл — каза вуйчо й. — Убийствата в Кьолн са директен удар срещу Църквата. Според мен обаче това е само началният гамбит в една много по-голяма игра. Въпросът е каква е играта?
Рейчъл кимна и добави:
— И какво общо имат костите на влъхвите с всичко това.
— Именно. Докато ти си събереш багажа, аз ще мина през библиотеките и архивите. Вече имам екип от учени, които пресяват всички отпратки към тримата влъхви. Докато стане време хеликоптерът да излети, ще разполагам с пълно досие за влъхвите. — Прегърна я и й прошепна в ухото: — Все още можеш да откажеш. Няма да ти се разсърдя.
Рейчъл поклати глава и се дръпна.
— Както гласи поговорката, fortes fortuna adiuvat.
— Съдбата наистина обича смелите. — Той я целуна нежно по бузата. — Хайде да тръгваме.
Изведе я от Апостолическия дворец, после се разделиха — той тръгна към Библиотеките, тя пое към портата Света Ана.
Стигна до подземния гараж и се качи в колата си. Даде газ и с рязък завой се вля в движението. Отметна наум всичко, което щеше да й потрябва, като едновременно с това се опитваше да не мисли за основната си задача.
Мина с висока скорост по моста над Тибър и пое към центъра на града. Понеже умът й беше на автопилот, пропусна да забележи кога отново се е сдобила с опашка. Установи само, че опашката пак я следва.
Сърцето й заби по-бързо.
Черното БМВ се движеше на пет коли зад нея и повтаряше всяко нейно движение около по-бавните коли и още по-бавните пешеходци. Тя направи няколко остри завоя, не толкова, че да предупреди онези в БМВ-то, а само в рамките на обичайното си безразсъдство по пътищата. Трябваше да е сигурна.
Черният седан не изостана.
Сега вече знаеше.
„По дяволите!“ Мушна се в тесните странични улички. Бяха задръстени. Гонката се превърна в автомобилно преследване на бавни обороти.
Качи се на един тротоар, за да заобиколи поредното задръстване. Промуши се някак до следващата пресечка, пешеходна алея, и сви в нея. Стреснати пешеходци отскачаха встрани. Колички със стока се обръщаха. Засипаха я псувни. Самун хляб удари задното й стъкло, метнат от една особено ядосана матрона.
На следващото шосе натисна газта до близката пресечка, после направи завой, и още един. Тази част на Рим беше лабиринт от тесни улички. Нямаше начин опашката й да не изостане.
На излизане от Виа Алдрованди сви на висока скорост покрай зоопарка Жиардино. Непрекъснато следеше трафика в огледалата за задно виждане. Беше се отървала от преследвачите си… поне засега.
Вече можеше да използва едната си ръка за нещо друго освен шофирането и извади трескаво телефона си. Натисна бутона за бързо набиране, настроен на управлението в Париоли. Трябваше й подкрепление.
Докато чакаше сигнал, отново свърна от главния път към задните улички — предпочиташе да не поема никакви рискове. Кого толкова беше вбесила? Като служител на полицията за културното наследство си беше създала немалко врагове сред фамилиите, оглавяващи организираната престъпност и трафика с крадени антики.
Телефонът й изщрака, зажужа и повече нищо. Тя погледна екранчето. Озовала се беше в зона със слаб сигнал. Седемте хълма на Рим и каньоните му от мрамор и тухли разказваха играта на покритието.
Натисна бутона за повторно набиране.
Докато се молеше на светеца покровител на клетъчните телефони и чакаше резултата от повторното набиране, се замисли дали е разумно да се връща вкъщи и реши, че не е.
Щеше да е на по-сигурно място във Ватикана, докато не тръгнеше за Германия.
Вля се във Виа Салария, стария Път на солта и една от главните пътни артерии на Рим, и най-сетне чу характерния звук на осъществена връзка.
— Централно бюро.
Преди да е отговорила дори, Рейчъл мярна нещо да се чернее отзад.
БМВ-то се изравни с мини купъра.
Втора кола се появи от другата й страна.
Съвсем същата, само че бяла.
Имала бе не една опашка, а две. Съсредоточила се беше върху набиващия се на око черен автомобил и беше пропуснала белия. Фатална грешка.
Двете коли я притиснаха рязко, със скърцане на метал и одрана боя. Задните им прозорци вече бяха свалени. Тъпите носове на автоматични оръжия изникнаха в отворите.
Тя скочи върху спирачката, металът изпищя, но я бяха сгащили яко. Нямаше измъкване.
ТАЙНИ
Трябваше да се махне оттук.
В съблекалнята на физкултурния салон Грейсън Пиърс обу черен колоездачески клин, после нахлузи широка фланелка от онези, които носеха футболистите. Седна на пейката и си обу маратонките.
Зад него вратата на съблекалнята се отвори. Той се обърна и видя Монк Кокалис — с баскетболна топка под мишница и обърната назад шапка-идиотка на главата. Висок около метър и шейсет, Монк приличаше на питбул по анцуг. Въпреки това се беше оказал агресивен и умел играч. Повечето хора го подценяваха, но той притежаваше свръхестествения талант да разчита мислите на противника — можеше да надхитри всеки защитник и атаките му много рядко не завършваха с точка.
Монк метна топката в кошчето при другите — уцели естествено, — после тръгна към шкафчето си. Съблече си те-ниската, сви я на топка й я бутна вътре. Извъртя очи към Грей.
— Така ли ще се облечеш за срещата си с командир Кроу? Грей се изправи. — Отивам при нашите.
