последва. — Аз съм студент и помагам на монсеньор Верона в „Грег“.
Тя кимна. Повечето от студентите на вуйчо й го боготворяха. Той беше дълбоко отдаден на църквата, но беше запазил и строго научния си поглед върху нещата. Даже беше закачил на вратата на кабинета си в университета плакат със същия надпис, красял някога вратата на Платон: „Да не влиза никой, който не познава геометрията“.
Рейчъл последва студента в двореца. Бързо изгуби ориентация. Беше идвала тук само веднъж, когато бяха повишили вуйчо й в ръководител на папския институт за християнска археология. Беше присъствала на частната папска аудиенция. Сградата обаче беше огромна, с петстотин стаи, хиляда стълбища и двайсет вътрешни двора. Ето и сега, вместо да се отправят нагоре към папската резиденция на последния етаж, тръгнаха надолу.
Не разбираше защо вуйчо й беше пожелал да се срещнат тук, а не в университета. Да не би да е имало кражба? И ако бе така, защо не й беше казал по телефона? Но пък самата тя добре познаваше тукашния строг правилник за мълчание. Той беше вписан като каноничен закон. Ватиканът знаеше как да пази тайните си.
Стигнаха до малка, с нищо незабележителна врата.
Джейкъб я отвори и й направи път да влезе.
Рейчъл пристъпи в странна стая, сякаш излязла от романите на Кафка. Осветена силно до стерилност, стаята беше дълга и тясна, но таванът й беше много висок. Сиви стоманени кантонерки и чекмеджета обточваха стените от пода до тавана. Висока библиотечна стълба беше подпряна на една от стените — без нея не би могло да се стигне до най-горните чекмеджета. Макар и много чисто, помещението миришеше на прах и старост.
— Рейчъл! — извика вуйчо й от един ъгъл. С един свещеник седяха на бюро там. Махна й да се приближи. — Бързо пристигна, скъпа. Но пък аз и преди съм се возил с теб. Успя ли да блъснеш някого?
Тя му се усмихна и тръгна към бюрото. Вуйчо й не беше с обичайните си дрехи — дънки, тениска и плетена жилетка, а бе облечен официално и подобаващо на поста си, в черно расо с цикламени кантове и копчета. Дори си беше сложи гел на прошарените къдрици, а козята си брадичка беше подрязал съвсем ниско.
— Това е отец Торес — представи й той свещеника. — Официален пазител на костите.
Възрастният мъж се изправи. Беше нисък и набит, облечен целият в черно, с римска якичка. По лицето му мина намек за усмивка.
— Предпочитам титлата „ректор на reliquiae“.
Рейчъл огледа надвисналите покрай стените кантонерки. Беше чувала за това място, ватиканското хранилище на реликвите, но никога не беше идвала тук. Потисна тръпка на отвращение. Каталогизирани и прибрани във всички тези чекмеджета и рафтове, почиваха парчетии от светци и мъченици; кости от пръсти, кичурчета коса, стъкленици с прах от клади, парчета от дрехи, мумифицирана кожа, изрезки от нокти, кръв. Малко хора знаеха, че по каноническия закон всеки католически олтар трябва да притежава свещена реликва. А с новите църкви и параклиси, които се строяха непрекъснато по целия свят, работата на този свещеник беше да опакова и да праща по пощата парченца от кости и други земни останки от различни светци.
Рейчъл не разбираше манията на Църквата по отношение на реликвите. От тази мисъл я побиваха тръпки. Рим беше претъпкан до пръсване с реликви. Тук бяха някои от най-забележителните и необичайните — стъпалото на Мария Магдалина, гласните струни на свети Антон, езикът на свети Йоан, камъните от жлъчката на света Клара. Дори и цялото тяло на папа свети Пий X лежеше в „Св. Петър“, излято в бронз. Най-смущаващата реликва обаче беше запазена в едно светилище в Калката — предполагаемият препуциум на пениса на Исус Христос. Накрая успя да изграчи:
— Нещо… да не би нещо да е било откраднато? Вуйчо й вдигна ръка към студента си.
— Джейкъб, би ли ни донесъл по едно капучино?
— Разбира се, монсеньор.
Вуйчо Вигор изчака младежа да излезе и да затвори вра-тата, след това я погледна твърдо.
— Чу ли за убийствата в Кьолн?
Въпросът я свари неподготвена. Цял ден беше тичала на-сам-натам и не й беше останало време да гледа новините, но нямаше начин да не чуе за ужасните убийства в Германия предната нощ. Все още не се съобщаваха подробности.
— Само онова, което казаха по радиото — отговори тя. Той кимна.
— Курията получава сведения преди те да стигнат до медиите. Били са убити осемдесет и четирима души, включително архиепископът на Кьолн. Но начинът, по който са загинали, все още не е разкрит пред широката общественост.
— Какво имаш предвид?
— Има и застреляни, но повечето, изглежда, са убити с електричество.
— С електричество?
— Това е първоначалният извод. Докладите от аутопсиите още не са готови. Когато пристигнала полицията, част от телата още пушели.
— Боже! Как…
— За този отговор май ще трябва да почакаме. Катедралата гъмжи от всякакви следователи — криминолози, детективи, лаборанти, дори електротехници. Има екипи от немските служби, експерти по тероризма от Интерпол и агенти на Европол. Но понеже престъплението е било извършено в римокатолическа катедрала, тоест на осветена територия, Ватиканът се позова на своята Омерта.
— Кодът за мълчание.
Той изсумтя утвърдително.
— Църквата си съдейства с германските власти, но иначе е ограничила достъпа с надеждата местопрестъплението да не се превърне в цирк.
Рейчъл поклати глава.
— Но какво общо има това с мен?
— Според първоначалното разследване само един мотив изглежда възможен. Златната мощехранителница в катедралата е била разбита.
— Откраднали са мощехранителницата?
— Не. И точно там е работата. Не са я взели, макар да е от чисто злато. Безценен артефакт. Откраднали са само съдържанието й. Мощите.
Отец Торес вметна:
— И то не какви да е мощи, а костите на библейските влъхви.
— Влъхви… имате предвид тримата мъдреци от библията? — Рейчъл не успя да прикрие удивлението си. — Откраднали са костите и са оставили златната кутия? Мощехранителницата със сигурност би донесла по-висока цена на черния пазар от костите.
Вуйчо Вигор въздъхна.
— По молба на държавния секретар дойдох тук да преценя произхода на въпросните реликви. Те имат забележително минало. Озовали са се в Европа благодарение на колекционерската страст на света Елена, майката на император Константин. Като първи християнски император, Константин пратил майка си на поклонение със задачата да открие колкото се може повече свещени реликви. Най-известната от тях, разбира се, е Истинският кръст на Христос.
Рейчъл беше ходила в базиликата „Светият Кръст“в Йерусалим, на Латеранския хълм. В една задна стаичка, зад стъклена витрина, бяха изложени най-известните реликви, издирени от света Елена — парче от Истинския кръст, пирон, използван при разпъването на Христос, и два тръна от мъченическата му корона. Споровете относно автентичността на тези реликви продължаваха. Мнозина вярваха, че света Елена е била измамена. Вуйчо й продължи:
— По-малко известно е, че царица Елена е пътувала и извън Йерусалим и се е върнала при тайнствени обстоятелства с голям каменен саркофаг и твърдението, че е открила телата на тримата влъхви. Реликвите били пазени в една църква в Константинопол, но след смъртта на Константин били преместени в Милано и закопани в една базилика.
— Но нали каза, че били в Германия… Вуйчо й вдигна ръка да я прекъсне.
