— Близо е — каза Джованна и зацапа към един осветен вход. — Моите студенти пазят мястото.
Рейчъл тръгна след водачката си, стигна до ниския вход и се приведе. Изправи се в пещероподобно помещение. Осветено от карбидни лампи и фенери, то беше с висок куполообразен таван, изграден от изсечени блокове вулканичен туф, грубо снадени с хоросан. Изкуствена пещера. Явно храм от римско време.
Рейчъл пристъпи в помещението. Мисълта за огромната тежест на базиликата отгоре не я напускаше нито за миг. Посветена през дванайсети век на свети Климент, църквата била построена върху по-раншна базилика, датираща от четвърти век. Но дори и тази древна църква криеше една още по-дълбока мистерия — руините на римски сграден комплекс от първи век, който включваше и този езически храм. Такова надстрояване не беше нещо необичайно — религията да погребва предишната, римска история на пластове.
Рейчъл усети познатото й вълнение, сякаш времето я притискаше също толкова осезаемо като каменните блокове на базиликата. Макар столетията да се бяха погребали едно друго, всички те бяха тук. Най-ранната история на човечеството, запазена в камък и мълчание. Тази катедрала беше богата колкото и другата над нея.
— Това са двамата ми студенти — каза Джованна. — Тиа и Роберто.
Рейчъл проследи погледа на жената в полумрака, сведе очи и откри клечащите фигури на младежите, и двамата тъмнокоси и облечени с еднакво омърляни гащеризони. Прекъснаха заниманието си — описване на керамични чирепи — и станаха да ги посрещнат. Все така стиснала обувките си в едната ръка, Рейчъл се здрависа с тях. Макар и студенти, и двамата не изглеждаха на повече от петнайсет. Или пък й се струваше така, защото току-що беше навършила трийсет и всички й изглеждаха млади — с изключение на самата нея.
— Насам — каза Джованна и поведе Рейчъл към една ниша в отсрещната стена. — Изглежда, крадците са направили удара си по време на снощната буря.
Джованна насочи фенерчето си към една мраморна фигура. Фигурата беше висока приблизително метър — или щеше да е, ако главата й не липсваше. Останали бяха само торсът, краката и стърчащ каменен фалос. Римски бог на плодородието.
Джованна поклати глава.
— Истинска трагедия. Това беше единствената непокътната статуя, която открихме тук.
Рейчъл разбираше възмущението й. Протегна ръка и прокара пръсти по остатъка от врата на статуята. Усети позната грапавина и измърмори:
— Ножовка.
Ножовката беше любимият инструмент на съвременните иманяри при оскверняването на гробове — лесно се работи с нея и още по-лесно можеш да я скриеш. Само с този простичък инструмент крадците крадяха, повреждаха и осакатяваха произведения на изкуството из цял Рим. Кражбата се извършваше буквално за секунди, често пред очите на всички, понякога дори зад гърба на музейния куратор. И парите си струваха риска. Търговията с крадени антики се беше оказала доходен бизнес, надминавай само от наркотиците, прането на пари и търговията с оръжие. По тази причина военните бяха създали Comando Carabinieri Tutela Patrimonio Culturale — Службата за опазване на културното наследство — още през 1992 — ра. Службата работеше в съдействие с Интерпол и се опитваше да намали поне в някаква степен незаконния трафик.
Рейчъл клекна пред статуята и усети познато жегване в стомаха. Малко тук и малко там, римската история постепенно биваше заличавана. А това беше престъпление срещу самото време.
— Ars longa, vita brevis — прошепна тя, цитирайки Хипократ. Един от любимите й цитати. „Животът е кратък, изкуството — вечно“.
— Наистина — горчиво рече Джованна. — Беше великолепна находка. Рисунъкът на длетото, чистият детайл, дело на истински майстор. Да я осакатят толкова жестоко…
— Защо не са откраднали цялата статуя? — попита Тиа. — Поне е щяла да се запази непокътната.
Рейчъл потупа фалическата издатина на статуята с една от обувките си.
— Въпреки удобната дръжка тук артефактът е твърде голям. Крадецът сигурно предварително се е бил свързал с международен търговец. Много по-лесно ще е да прекарат само главата през границата.
— Има ли някаква надежда да си я върнем? — попита Джованна.
Рейчъл ней даде никакви фалшиви обещания. От шестте хиляди откраднати миналата година антики бяха открити само шепа.
— Ще ми трябват снимки на статуята преди осакатяването, които да пратя на Интерпол, за предпочитане б близък план на главата.
— Имаме дигитална база данни — каза преподавателката. — Мога да ви пратя снимки по електронната поща.
Рейчъл кимна и пак насочи вниманието си към обезглавената статуя.
— Или пък нашият Роберто може просто да ни каже какво е направил с главата.
Преподавателката стрелна с поглед младежа. Роберто отстъпи крачка назад.
— Ка… какво? — Погледът му се плъзна из помещението, после се спря на преподавателката му. — Profesore… повярвайте ми, нищо не знам. Това е абсурдно!
Рейчъл продължаваше да се взира в обезглавената статуя… и в единствената улика, с която разполагаше. Беше преценила риска — дали да изиграе коза си сега, или по-късно, в управлението. Но последното би означавало да разпита всички замесени, да свали показанията им, цяла планина бумащина. Затвори очи и се замисли за обяда, който явно щеше да пропусне. Освен това единствената й надежда да върне главата на статуята беше в бързината.
Отвори очи и заговори на статуята:
— Знаете ли, че шестдесет и четири процента от всички археологически кражби се извършват от хора, които участват в разкопките? — Обърна се към тримата.
Джованна се намръщи.
— Едва ли наистина вярвате, че Роберто…
— Кога открихте статуята? — попита Рейчъл.
— Д… два дни, преди два дни. Но съобщих за откритието в уебсайта на Неаполския университет. Много хора са знаели.
— Но колко от тях са знаели, че обектът няма да се охранява по време на снощната буря? — Рейчъл фокусираше вниманието си върху един човек. — Роберто, имаш ли да кажеш нещо?
Лицето му беше неподвижна маска на пълно изумление.
— Аз… не… нямам нищо общо с това. Рейчъл свали радиостанцията от колана си.
— Тогава няма да имаш нищо против да претърсим квартирата ти, нали? Току-виж открием ножовка, по чиито зъбци има достатъчно останал мраморен прах за сравнение с мрамора на тази статуя.
Познат безумен поглед се намести в очите му.
— Аз… аз…
— Минималната присъда е пет години — притисна го тя. — Без право на обжалване.
Видя как момчето пребледня въпреки слабата светлина на лампите.
— Освен ако не съдействаш, разбира се. Тогава може да се пледира за снизходителност.
Той поклати глава, но не стана ясно какво отрича.
— Е, дадох ти шанс. — Тя вдигна радиостанцията към устата си и натисна копчето. Статичният шум изграчи в просторното помещение.
— Не! — Роберто вдигна ръка да я спре, както беше предполагала, че ще направи. Погледът му се сведе към земята.
Проточи се дълго мълчание. Рейчъл не го наруши. Остави нарастващото напрежение да свърши своето. Накрая Роберто изпъшка:
— Аз… имах дългове… дългове от хазарт. Нямах избор.
— Dio Mio — възкликна преподавателката и вдигна ръка към челото си. — O, Роберто, как можа?
Студентът нямаше какво да каже.
Рейчъл познаваше натиска, на който е било подложено момчето. Не беше нещо необичайно. Такива като него бяха само тънка вейка в една много по-голяма организация, толкова нашироко разпространена и
