В момента, в който Кат се измъкна от тунела, един куршум разтроши камъка до главата й.
Тя се претърколи, измъкна глока си, легна по гръб и стреля между коленете си. Към тъмния вход, откъдето беше дошъл куршумът.
Стреля четири пъти, в дъга, за да покрие всички ъгли.
Със задоволство чу нечие пъшкане и изтропването на пистолет, паднал на каменната настилка. После и още нещо падна — по-тежко и по-меко.
Претърколи се по пода към Вигор — монсеньорът клечеше до изхода на тунела — и му подаде пистолета си.
— Смъкни се по-надолу — нареди му. — И стреляй по всеки, когото видиш.
— Ами ти?
— По мен няма да стреляш, моля те.
— Имах предвид ти какво ще правиш?
— Аз тръгвам на лов. — Вече беше изключила фенерчето си. Откачи от колана си очилата за нощно виждане и ги нагласи на очите си. — Може да има още. — Извади нож от колана си.
Спокойна за Вигор — той бе в относителна безопасност — Кат запълзя към вратата. Всичко тънеше в отсенки на зеленото. Дори кръвта. Тя беше единственото движещо се нещо — разливаше се в локва под проснатото тяло.
Кат стигна до облечения в маскировъчни дрехи мъж.
Наемник.
Извадила беше късмет — един от изстрелите й го беше уцелил в гърлото. Не си направи труда да го проверява за пулс. Взе пистолета му и го пъхна в кобура си.
Приведена, тя тръгна по коридора. Ако имаше и други, щяха да са близо. Неуспешното нападение сигурно ги бе накарало да се скрият. Глупаци. Твърде много залагаха на огневата мощ, разчитаха стрелецът да им свърши работата.
Завърши обхода си. Нищо.
Така.
Посегна назад към страничния джоб на раницата си и извади увит в плътен найлон пакет. Счупи с палец печата му и свали ръка към бедрото си.
Зави зад един ъгъл и пристъпи в единствения коридор, който водеше обратно към кухнята. Поизправи се и тръгна уверено напред.
Примамка.
Приготви ножа в дясната си ръка. С лявата изсипа съдържанието на пакета по пода зад себе си.
Гумени топчици със суперчерно покритие.
Невидими за очила с нощно виждане.
Посипаха се по пода зад нея, отскачаха и се търкаляха безшумно.
Тръгна към кухнята. Не чу приближаването на втория мъж, но го чу как обърка стъпките си зад нея.
Извъртя се и метна ножа с цялата сила на рамото и цялото умение на китката си. Ножът литна със смъртоносна точност и се заби право в устата на мъжа, който бе зяпнал изненадано, докато дясната му пета се пързаляше върху гумените топчици. Пистолетът му гръмна — твърде високо. Куршумът се заби в дървените греди на тавана.
Мъжът се строполи по гръб и се загърчи в конвулсии.
Кат тръгна към него. Плъзгаше крака по пода, за да разбута топчиците.
Той вече лежеше неподвижно. Тя издърпа ножа си, прибра му оръжието и се върна в кухнята. Изчака още две минути — ослушваше се за трети или четвърти убиец.
Дворецът бе тих.
Гръмотевици обаче трещяха все по-начесто зад стените. Ослепителни светкавици бляскаха зад високите прозорци. Хълмът, изглежда, се беше озовал в епицентъра на бурята.
Спокойна, че са отстранили заплахата, Кат извика на Вигор, че всичко е спокойно. Той се подаде над ямата.
— Стой там — предупреди го тя, в случай че грешеше.
Отиде при първия труп и го претърси. Както се боеше, намери в един от джобовете му мобилен телефон.
По дяволите!
Постоя малко с телефона в ръце. Щом наемниците бяха получили заповед да ги обезвредят, значи присъствието им в двореца вече бе известно.
Върна се при Вигор. Погледна си часовника.
— Дворът знае къде сме — каза Вигор, също преценил ситуацията.
Кат не сметна за нужно да потвърждава очевидното. Извади собствения си мобилен телефон. Трябваше да уведоми Пиърс. Набра номера, койтой беше оставил, но не чу сигнал. Опита по-близо до прозореца. Същата работа.
Бурята беше разкатала фамилията на обхвата.
Поне до самолета във въздуха.
Прибра телефона.
— Може би след като кацнат — каза Вигор, разбрал за неуспешния й опит да се свърже. — Но ако Драконовият двор знае, че сме тук, преднината ни току-що се стопи.
— Какво предлагаш? — попита Кат.
— Да си я върнем. — Как?
Вигор посочи към тъмното стълбище.
— Все още имаме двайсетина минути, преди Грей и другите да пристигнат. Нека ги използваме. Ще решим загадката долу, така че когато се появят, да действаме незабавно.
Кат кимна — предложението му изглеждаше логично. А и май само така можеше да компенсира грешката си. Беше допуснала нападателите да се приближат твърде много.
— Да действаме тогава.
Грей и хората му подтичваха по блъсканата от бурята писта. Бяха кацнали на авиньонското летище само преди пет минути. Трябваше да го признае на кардинал Спера… или поне на ватиканското му влияние. Минаването им през митницата беше уредено още преди да кацнат, а сега едно БМВ чакаше да ги закара до Папския дворец. Самият кардинал ги беше оставил — бе тръгнал към сградата на летището, за да се свърже с местните власти. И пиле не трябваше да прехвръкне в Папския дворец.
След като те стигнеха там, разбира се.
Грей тичаше с телефона в ръка, опитваше се да набере Кат и Вигор.
Никой не вдигаше.
Накрая се отказа. Отговорът така или иначе ги чакаше в двореца.
Подгизнали, четиримата се качиха в колата под илюминациите на поредната светкавица, която обля със светлината си Авиньон, сгушен покрай сребърната панделка на Рона. Папският дворец, най-високата точка в града, се виждаше ясно.
— Свърза ли се? — попита Монк.
— Не.
— Може да е от бурята — каза Сейчан. Никой не вярваше в това.
Грей беше предложил на Сейчан да остане на летището. Искаше до себе си само онези, на които можеше да разчита изцяло. Но кардинал Спера беше настоял Сейчан да ги придружи — вярваше безрезервно на договора си с Гилдията. А Сейчан напомни на Грей за собствената им уговорка. Беше се съгласила да спасят Монк и Рейчъл, за да си отмъсти на. Раул. Беше изпълнила своята част от сделката. Сега Грей трябваше да изпълни своята.
