вид, баба й не пропускаше нищо. Кражбата на костите от катедралата в Кьолн беше централна новина във всички вестници. А ето ги и тях, пътуват с група американци, близо до границата с Швейцария, обратно в Италия. Беше ли се досетила баба й за истинската им цел?
— Ужасно — повтори възрастната дама.
Пристигна сервитьор с две големи кесии храна — хлябовете стърчаха от кесиите.
Вигор се наведе, целуна възрастната жена по двете бузи и каза:
— Momma, след няколко дни ще дойдем в Гандолфо да те видим. Щом приключим с това нещо.
Грей понечи да мине край нея, но тя го хвана за ръката и го дръпна към себе си.
— Да се грижиш за внучка ми. Грей вдигна поглед към Рейчъл.
— Ще го имам предвид, макар че тя се грижи достатъчно добре за себе си.
Погледите им се срещнаха и на Рейчъл изведнъж й стана много горещо. Почувства се глупаво и отклони поглед. Не беше някоя ученичка в края на краищата. Никак даже.
Баба й целуна звучно Грей по бузата.
— Ние, жените Верона, винаги се грижим за себе си. Гледай да го запомниш.
Грей се усмихна.
— Тъй вярно.
Отстъпи встрани и бабата го плесна по задника.
— Ragazzo buono.
Когато всички се отправиха към портата, баба Камила даде знак на Рейчъл да почака. Протегна ръка към нея, отгърна отворения й жакет и отдолу се показа празният кобур.
— Изгубила си нещо, а?
Рейчъл съвсем беше забравила, че още носи празния презраменен кобур. Беретата беше останала в катедралата. Баба й обаче го беше забелязала.
— Една жена никога не трябва да излиза от къщи гола. — Баба й взе чантичката си, отвори я и се видя матово черната дръжка на любимия й нацистки люгер Р — 08. — Вземи моя.
— Nonna! He бива да го носиш. Баба й само махна с ръка.
— Влаковете вече не са безопасни за сама жена. Твърде много цигани има. Но си мисля, че на теб може да ти потрябва повече, отколкото на мен.
Погледна я и Рейчъл разбра, че се е досетила за опасностите, които криеше мисията им.
Рейчъл се пресегна и затвори решително чантичката й.
— Grazie, Nonna. Аз ще се оправя, не се притеснявай. Баба й сви рамене.
— Ужасно нещо, онова в Германия. — И завъртя многозначително очи. — По-добре внимавай.
— Ще внимавам, Nonna. — Понечи да се обърне, но баба й я стисна за китката.
— Той те харесва. Синьоре Пиърс. — Nonna…
— Биха ви се родили bellissimo bambini.
Рейчъл въздъхна. Въпреки надвисналата опасност бабай не се отклоняваше от любимата си тема: бебета. Истинските съкровища на бабите по целия свят.
Спаси я Марио, който пристигна със сметката. Тя отстъпи настрани и плати в брой, като остави достатъчно и за обяда на баба си. После си събра нещата, целуна баба си и тръгна да настигне другите на площада.
Но отнесе със себе си бабиния си боен дух. Жените Верона определено знаеха как да се грижат за себе си. Настигна вуйчо си и останалите при колата. Фиксира Грей с най-добрия си отровен поглед.
— Ако си мислиш, че ще ме изриташ от това разследване, можеш да идеш до Рим пеша.
С ключовете в ръка заобиколи мерцедеса, доволна от сащисалата физиономия на американеца, който веднага се обърна към вуйчо й.
Бяха я следили, стреляли бяха по нея, накрая се опитаха да я взривят. Нямаше никакво намерение сега да я зарежат на банкета край пътя.
Отключи своята врата, но другите остави заключени.
— Това се отнася и за теб, вуйчо.
— Рейчъл… — опита се да спори той.
Тя се настани зад волана, затръшна вратата си и включи двигателя.
— Рейчъл! — Вуйчо й потропа по прозореца. Тя включи на скорост.
— Va bene! — извикай той през рева на форсирания двигател. — Оставаме заедно.
— Закълни се — извика му тя на свой ред. Ръката й беше на скоростния лост.
— Dio mio… — Той завъртя очи към небето. — И се чудиш защо съм станал свещеник…
Тя отново форсира двигателя. Вуйчо й сложи длан на прозореца.
— Предавам се. Кълна се. Изобщо не трябваше да го пробвам с жена от семейството.
Рейчъл се извърна и приклещи с поглед Грей. Той си беше мълчал досега, лицето му бе сурово. Изглеждаше готов да открадне някоя кола и да продължи сам. Дали не беше прекалила? Ала усещаше, че сега е моментът да заяви позицията си.
Сините очи на Грей бавно и ледено се преместиха върху вуйчо й, после обратно към нея. И докато се гледаха, в този проточващ се миг, Рейчъл усети колко много иска да остане, искаше го до мозъка на костите си. Може би той също го разбра. Защото кимна много бавно, толкова бавно, че движението остана почти незабелязано.
Но и то беше достатъчно.
Тя отключи вратите и другите се качиха в колата.
Монк влезе последен и изсумтя:
— Лично аз нямах нищо против да повървя.
Грей наблюдаваше Рейчъл от задната седалка.
Тя си беше сложила слънчевите очила със синкав оттенък, които правеха изражението й почти неразгадаемо. Устните й обаче бяха стиснати на черта. Мускулите на дългия й врат бяха напрегнати като тетива на лък, докато се оглеждаше за коли, преди да се включи в движението. Макар да бяха постигнали съгласие, още беше ядосана.
Как изобщо беше разбрала за какво са се договорили с вуйчо й? Интуицията й беше впечатляваща, както и безцере-монното й отношение към конфликта. Но той помнеше и уязвимостта й в катедралата, когато погледите им се бяха срещнали над пропастта между двете кули. Дори и тогава обаче, сред куршумите и огъня, тя беше издържала.
За миг погледите им се срещнаха в огледалото за задно виждане: очите й бяха засенчени от очилата. Въпреки това той знаеше, че го изучава. Стана му неприятно и погледна встрани.
Ядоса се на собствената си реакция и стисна юмрук вър-ху коляното си.
Досега не беше срещал жена, която толкова да го смуща-ва. Имал беше приятелки, но нищо, което да издържи повече от половин година, а дори и тези връзки датираха от гимназията. В младостта си беше твърде буен, а после твърде отдаден на военната си кариера, първо в армията, после при рейнджърите. Не се задържаше никъде повече от половин година и романтичните му връзки обикновено се свеждаха до някоя отпуска за уикенда. И при всичките си флиртове никога не беше срещал жена, която да го плаши и интригува едновременно, не и до такава степен. Жена, която можеше с лекота да се смее на масата, а после да се втвърди като полиран диамант.
Облегна се назад и се загледа в летящия отстрани провинциален пейзаж. Постепенно езерният район остана зад тях и шосето пое надолу към подножието на Алпите. Пътуването беше кратко. До Милано имаше само четиридесет минути път с кола.
Грей се познаваше достатъчно, за да разбира отчасти с какво го привлича Рейчъл. Лесният път, обичайното, нерешителното никога не го бяха привличали. Но не беше и любител на крайностите — на безразсъдното, безцеремонното, нехармоничното. Предпочиташе хармонията, сплав от крайности с постигнато равновесие, но не за сметка на уникалността.
В общи линии — даоисткото виждане за връзката между ин и ян.
Дори и собствената му кариера беше отражение на същото — ученият и войникът. Дисциплините, които
