Рейчъл го прескочи и се озова в тесен коридор, вуйчо й я следваше по петите. Тя затръшна вратата и я подпря с разпятието — запъна го в отсрещната стена на коридорчето.
Вуйчо й заби пета в ръката на падналия стрелец. Изпукаха кости. После го изрита в лицето. Главата му издрънча в каменния под и тялото му се отпусна безжизнено.
Рейчъл се наведе и взе пистолета му.
Преди да се изправи, огледа двете посоки на тъмния коридор. Никой друг не се виждаше.
Нещо тежко се удари във вратата и я разтресе. Бикът се опитваше да я разбие.
Рейчъл се просна на пода и се загледа в тясната пролука между прага и вратата. Светлини и сенки играеха в цепнатината. Тя се прицели в най-тъмната сянка и стреля.
Куршумът изкара искра от мраморния под, но за нейно задоволство се чу и рев на неприятна изненада. Дори лека рана в стъпалото щеше да забави Бика.
Претърколи се и стана. Вуйчо й се беше отдалечил на няколко крачки по коридора.
— Чувам някой да стене — прошепна той. — По-нататък.
— Нямаме време.
Без да й обръща внимание, вуйчо й продължи напред. Рейчъл го последва. При липсата на каквато и да било информация за плана на сградата едната посока не беше по-лоша от другата. Стигнаха до открехната врата. Отвътре се чу стон.
Рейчъл влезе с рамото напред, готова да стреля.
Личеше, че стаята е била малка трапезария. Сега беше кланица. Един свещеник лежеше по очи в локва кръв на пода, тилът му бе превърнат в каша от мозък, раздробена кост и коса. Друг човек в черно расо лежеше проснат на една от масите, разпънат, крайниците му бяха стегнати към краката на масата. Беше по-възрастен. Расото му беше смъкнато до кръста. Гърдите му представляваха кървава локва. И двете му уши бяха отрязани. Усещаше се и миризма на обгорена плът.
Бяха го изтезавали.
До смърт.
Треперлив стон се чу отляво. На пода, с вързани ръце и крака, лежеше млад мъж, само по боксерки, устата му бе запушена. Едното му око беше подуто и насинено, кръв течеше и от двете му ноздри. Вече беше ясно откъде се е взело расото на фалшивия свещеник.
Вигор заобиколи масата. Щом го видя, полуголият мъж започна да се мята, очите му се изцъклиха, около парцала в устата му изби пяна.
Рейчъл остана назад.
— Всичко е наред — опита се да го успокои Вигор.
Младежът видя якичката му и спря да се мята, само се тресеше от истерични хлипове. Вигор измъкна парцала от устата му и младежът тръсна глава и плю. Сълзи се застинаха по бузите му.
— Molti… grazie — промълви той едва-едва. Вигор сряза найлоновите въжета.
През това време Рейчъл заключи вратата на трапезарията и за всеки случай я залости с един стол, като подпря облегалката му в бравата. Прозорци нямаше, само още една врата към вътрешността на Ректорията. Като държеше пистолета си насочен натам, тя отиде до телефона на отсрещната стена.
Нямаше сигнал. Бяха срязали кабелите.
Рейчъл извади мобилния телефон на Грей и набра 112, универсалния номер за спешна помощ на Европейския съюз. След като се свърза, обясни, че е лейтенант от карабинерите, макар да не спомена името си, и поиска незабавна медицинска, полицейска и военна помощ.
После пусна телефона в джоба си.
Нямаше какво друго да направи при численото превъзходство на врага.
Само това — за себе си и за другите.
Към скривалището на Грей се приближиха стъпки. Той стоеше съвсем неподвижно, не дишаше дори. Стъпките спряха наблизо. Той наостри уши.
Мъжки глас. Познат глас, гневен. Водачът на монасите.
— Градските власти са уведомени.
Отговор не последва, макар Грей да беше сигурен, че е чул стъпки на двама души.
— Сейчан? — каза мъжът. — Чу ли ме?
Отвърна му отегчен глас. И той му беше познат. Лейди Дракон. Сега вече си имаше и име. „Сейчан“.
— Сигурно са излезли през някой прозорец, Раул — каза тя, като му върна услугата и го нарече по име. — Сигма си разбира от работата. Предупредих те. Имаме вече костите. По-добре да се разкараме, преди Сигма да се е върнала с подкрепления. Полицията сигурно вече е тръгнала насам. — Но онази кучка…
— Можеш да си уредиш сметките с нея по-късно.
Стъпките се отдалечиха. Ако се съдеше по звука, по-тежкият от двамата като че ли накуцваше. Думите на Лейди Дракон прозвучаха отново в главата му.
„Можеш да си уредиш сметките с нея по-късно“.
Означаваше ли това, че Рейчъл е избягала?
Изненада се колко голямо е облекчението му.
Някаква врата се затръшна в другия край на църквата. Грей наостри слух, докато звукът заглъхваше. Не чу повече стъпки, нито тропот на ботуши, нито гласове.
За всеки случай изчака още минута.
Църквата остана все така тиха и той сръчка Монк, който се беше свил в неудобна поза до него. Кат се беше сместила от другата страна на Монк. Обърнаха се под отвратителния съпровод на трошащи се сухи кости и протегнаха ръце нагоре. С общи усилия повдигнаха каменния капак на гробницата.
Светлина се плисна в импровизирания им бункер.
След като забеляза кървавото предупреждение на Лейди Дракон, Грей разбра, че са попаднали в капан. Всички изходи със сигурност се наблюдаваха. Рейчъл и вуйчо й вече бяха влезли в ризницата и с нищо не можеше да им помогне.
Затова поведе останалите към съседния параклис и масивната мраморна гробница там. Бяха преместили тежкия й капак, колкото да се вмъкнат вътре, после го бяха избутали на мястото му миг преди вратите в църквата да се отворят едновременно.
Сега, след края на претърсването, Монк се измъкна навън с пушката си в ръка и разкърши тяло с отвратено сумтене. Костен прах се вдигна на облачета от дрехите му.
— Предлагам това повече да не го правим.
Грей държеше пистолета си в готовност.
Погледът му попадна върху някакъв предмет на пода, само на няколко стъпки от скривалището им. Медна монета. Спокойно можеше и да не я види. Наведе се да я вземе. Китайски „фен“, тяхната стотинка.
— Какво е това? — попита Монк. Грей пъхна монетата в джоба си.
— Нищо. Да вървим.
Тръгна през кораба към ризницата, но хвърли поглед назад към криптата. Сейчан беше знаела.
Докато Вигор помагаше на свещеника да се изправи, Рейчъл стоеше на пост.
— Те… избиха всички — каза младият мъж. Ако не се подпираше на Вигор, сигурно щеше да се строполи обратно на пода. Гледаше навсякъде, само не и към окървавеното тяло на масата. Покри лицето си с една ръка и изхлипа. — Отец Белкаро…
— Какво стана? — попита Вигор.
— Появиха се преди час. Имаха разрешителни и папски печати, документи за самоличност. Само че отец Белкаро беше получил снимка по факса. — Очите на свещеника се разшириха. — Ваша снимка. От Ватикана.
