И веднага разбра, че го лъжат. Но онези чудовища вече се бяха намърдали тук. Телефонните линии бяха прекъснати. Бяхме заключени, отрязани от света. Искаха комбинацията за сейфа на отец Белкаро.
Мъжът обърна виновно гръб на окървавеното тяло.
— Измъчваха го. Той не каза нищо. Но те направиха и по-лоши неща от… много по-лоши. Принудиха ме да гледам.
Младият свещеник стисна вуйчо й за лакътя.
— Не можех да допусна това да продължи. И… и им казах.
— И те са взели костите от сейфа?
Свещеникът кимна.
— Тогава всичко е изгубено.
— Въпреки това те искаха да са сигурни — продължи свещеникът, сякаш оглушал. Хвърли поглед към изтерзаното тяло на масата — знаеше, че и нему е била отредена същата съдба. — После се появихте вие. Съблякоха ме и ми запушиха устата.
Рейчъл си представи фалшивия свещеник с расото на този млад мъж. Измамата, изглежда, бе имала за цел да примами нея и Кат в църквата.
Свещеникът се приближи до масата и покри с расото изтерзаното тяло, закри и лицето, сякаш да скрие собствения си срам. После бръкна в единия джоб на окървавеното расо и извади кутия цигари. Изглежда, възрастният свещеник не се беше отърсил от всичките си пороци… както и младият му колега.
С треперещи пръсти свещеникът отвори капачето и изтръска съдържанието. Шест цигари… и счупено парче тебешир. Хвърли цигарите и подаде на Вигор парчето с цвят на охра.
Вигор го взе.
Не беше тебешир. Беше кост.
— Отец Белкаро не искаше да се раздели с всичките свещени реликви — обясни младият свещеник. — Боеше се, че нещо може да им се случи. Затова отдели това парченце. За Църквата.
Рейчъл се зачуди доколко тази постъпка е била мотивирана от безкористното желание да се опазят реликвите и доколко от горделивост и от спомена за последния път, когато костите са били откраднати от Милано. Откарани в Кьолн. Славата си тази базилика дължеше най-вече на костите. Но във всеки случай отец Белкаро беше умрял като мъченик. Изтезавали го бяха, а той бе криел свещената реликва в джоба на дрехата си.
Силен гърмеж ги стресна.
Свещеникът се хвърли на пода.
Но Рейчъл позна звука на оръжието.
— Пушкалото на Монк… — каза тя и очите й се разшириха с надежда.
Грей протегна ръка през димящата дупка във вратата на ризницата.
Монк метна пушката си на рамо.
— Май наистина задлъжнях на католическата църква с едномесечна заплата за дърводелски услуги.
Грей отвори. След гръмовния изстрел от пушкалото на Монк вече нямаше нужда да пазят тишина.
— Рейчъл! Вигор! — извика той.
Шум като от провлечени стъпки прозвуча в дъното на коридора. Отвори се врата и Рейчъл се подаде, с пистолет в ръка.
— Насам!
Вигор изведе в коридора някакъв полугол мъж. Мъжът изглеждаше блед и измъчен, но сякаш почерпи сила от присъствието им.
Или пък от звука на приближаващи се сирени.
— Отец Юстин Менели — представи го Вигор. После бързо обясни какво е станало.
— Значи все пак имаме една кост? — невярващо каза Грей.
— Предлагам да отнесем реликвата в Рим по най-бързия начин — каза Вигор. — Противниците ни не знаят, че е у нас, и ми се иска да се озовем зад стените на Ватикана, преди да са разбрали.
Рейчъл кимна.
— Отец Менели ще уведоми властите за случилото се тук. С изключение на подробностите около нашето присъствие, както и за реликвата, която е у нас.
— Има бърз влак за Рим, който потегля след десет минути — каза Вигор и си погледна часовника. — В шест ще сме в столицата.
Грей кимна. Колкото по-бързо и прикрито действаха, толкова по-добре.
— Да тръгваме.
Отец Менели им показа страничен изход недалеч от мястото, където бяха паркирали. Както обикновено, зад волана седна Рейчъл. Потеглиха сред воя на стичащи се сирени.
Грей се облегна назад и опипа китайската монета в джоба си. Усещаше, че пропуска нещо.
Нещо важно.
Но какво?
Рейчъл излезе от тоалетната и тръгна към купето първа класа на бързия влак ETR 500. Кат я придружаваше. Решили бяха никой да не се отделя самостоятелно от групата, дори за малко.
След преживените в Милано ужаси Рейчъл беше почувствала силна нужда да остане макар и за малко насаме. Цяла минута просто се взираше в отражението си в огледалото, разкъсвана от ярост и напиращи сълзи. Нито една от двете емоции не надделя, затова тя просто си изми лицето.
Само това можеше да направи.
Но въпреки всичко й стана по-добре след това символично пречистване.
Вървеше по коридора и почти не усещаше вибрациите под краката си. Elettro Treno Rapido, бързият електрически влак, беше най-новият и най-бърз влак в Италия, свързващ Милано с Неапол. Пътуваше с невероятните триста километра в час.
— Е, какво ще ми кажеш за вашия командир? — попита тя Кат, като се възползва от възможността да поговорят насаме, по женски. Пък и беше приятно да поговориш за нещо различно от убийства и кокали.
— Какво имаш предвид? — Кат дори не я погледна.
— Има ли си някого у вас, в Щатите? Приятелка, съпруга? Този въпрос й спечели само кос поглед.
— Не виждам с какво личният му живот…
— Ами ти и Монк — прекъсна я Рейчъл, дала си сметка как е прозвучал предишният й въпрос. — С вашите професии остава ли ви въобще време за личен живот? А рисковете, които поемате?
Беше й любопитно как тези хора уравновесяват ежедневието си с тайните си и опасни мисии. Самата тя виждаше зор да открие мъж, способен да преглътне поста й на лейтенант от полицията.
Кат въздъхна.
— По-добре е да не се обвързваш много. — Ръката й се беше вдигнала към една миниатюрна емайлирана жабка на яката й. Гласът й стана по-суров, но прозвуча повече като надъхване, отколкото като истинска сила. — Сприятеляваш се при случай, но нищо повече. Така е по-лесно.
По-лесно за кого, зачуди се Рейчъл.
Стигнаха до купетата и това сложи край на темата. Бяха резервирали две купета. Едното беше спално с идеята да придремват на смени. Но засега никой не се беше възползвал от тази възможност. Всички се бяха събрали в другото купе, насядали от двете страни на масата. Щорите на прозорците бяха спуснати.
Рейчъл седна до вуйчо си, а Кат — до колегите си.
Грей беше извадил портативни уреди за анализ от раницата си и ги беше свързал с един лаптоп. Други уреди бяха наредени в спретната редичка пред него. В средата на масата, върху чинийка за мостри от неръждаема стомана, лежеше реликвата — костица от един от влъхвите.
— Имаме късмет, че това парченце от пръст не попадна в мрежата им — каза Монк.
