документ на името на монсеньор Верона. Носеше документи с всичките нужни печати от Ватикана. Които му даваха право да отнесе костите.
Грей и монсеньорът се спогледаха. Бяха ги надхитрили. Този път Драконовият двор беше заложил не на грубата сила, а на обикновена хитрост. По необходимост. Заради подсилената охрана. Сметнали, че истинският монсеньор Верона е игьртъв, те си бяха присвоили ролята му. Както знаеха и всичко друго, явно бяха знаели и за допълнителната задача на Зигор да прибере реликвите. Бяха използвали тази информация, за да измъкнат костите въпреки подсилените охранителни мерки.
Грей поклати глава. Продължаваха да се движат с една стъпка назад.
— По дяволите — измърмори Монк.
Свещеникът го погледна смръщено. Явно разбираше достатъчно английски, за да се възмути от такива изрази в Божия дом.
— Scuisi — побърза да се извини Монк.
Грей разбираше чувството на безсилие, разкъсващо колегата му. Даже двойно повече, защото беше ръководител на мисията. Едва успя да преглътне ругатните, които напираха на езика му. Бяха действали твърде бавно, твърде предпазливо.
Радиото му изжужа.
Беше Кат. Изглежда, беше чула достатъчно от разменените реплики.
— Всичко чисто ли е, командире?
— Чисто… и твърде късно — горчиво отвърна той.
Кат и Рейчъл влязоха при тях. Вигор ги представи на свещеника.
— Значи костите ги няма — каза Рейчъл. Младият свещеник кимна.
— Монсеньор Верона, ако искате да видите документите, държим ги в сейфа в ризницата. Може би това ще ви помогне.
— Може да ги проверим за отпечатъци — умърлушено каза Рейчъл, най-после повалена от умората. — Възможно е да са били непредпазливи. Едва ли са очаквали, че сме им по петите. С повечко късмет, може да разберем кой ни е предал във Ватикана. И така да се сдобием с нова улика — всъщност единствената ни улика.
Грей кимна.
— Вземете ги. Да видим дали няма да открием нещо. Рейчъл и монсеньор Верона тръгнаха към ризницата. Грей се обърна и тръгна към саркофага.
— Някакви идеи? — попита Монк.
— Все още разполагаме със сивкавия прах от златната мощехранителница — каза Грей. — Във Ватикана ще уведомим когото трябва за станалото и ще изследваме праха по-подробно.
Когато вратата към ризницата се затвори, Грей коленичи до прозорчето, като се чудеше дали молитвите биха помогнали.
— Би трябвало да минем с вакуумната четка — каза той делово, макар че не се чувстваше така. — Да видим дали и тук ще се потвърди наличието на амалгамния прах.
Наведе се по-близо и изви глава настрани, без да знае какво точно търси. Въпреки това го откри. Белег върху копринения таван на камерата. Червен печат върху бялата коприна. Миниатюрен извит дракон. Мастилото изглеждаше прясно твърде прясно.
Само дето не беше мастило.
А кръв.
Предупреждение, оставено от Лейди Дракон.
Грей се изправи, внезапно проумял истината.
ИГРА НА ЗАРОВЕ
Свещеникът затвори вратата на ризницата. В тази стаичка свещениците и момчетата, които им помагаха при олтара, се преобличаха преди службите.
Рейчъл чу ключалката да изщраква зад тях.
Понечи да се обърне и се озова с пистолет пред гърдите. Пистолетът беше в ръката на свещеника. Очите му бяха станали студени и твърди като излъскания мрамор.
— Не мърдайте — нареди им той.
Рейчъл отстъпи крачка назад. Вигор бавно вдигна ръце.
От двете страни имаше дрешници с одеждите, които свещениците обличаха преди всяка служба. На една маса бяха натрупани сребърни потири. Голямо сребърно разпятие с позлата и масивна дръжка от ковано желязо беше опряно в единия ъгъл.
Вратата в другия край на ризницата се отвори.
Появи се познатият им едър като бик мъж. Мъжът, който беше нападнал Рейчъл в Кьолн. Държеше дълъг нож — острието му бе мокро от кръв. Влезе и избърса ножа в един епитрахил на закачалката в близкия дрешник.
Рейчъл зърна с периферното си зрение измъчената физиономия на вуйчо си.
Кръвта. Липсващите свещеници. О, Боже…
Високият мъж вече не беше с монашеско расо, а с обикновени дрехи — тъмносиви панталони, черна тениска и тъмно сако. Под сакото се очертаваше презраменен кобур. В едното му ухо беше пъхната слушалка, а на гърлото му имаше микрофон.
— Значи и двамата сте оцелели в Кьолн — каза той. Очите му се плъзгаха бавно по тялото на Рейчъл, сякаш оглеждаше спечелило награда теле на селски панаир. — Какъв късмет само. Сега ще можем да се опознаем по-добре.
Докосна микрофона на гърлото си и каза тихо:
— Разчистете църквата.
Рейчъл чу в кораба с трясък да се отварят врати. Грей и другите не очакваха нападение. Зачака кресчендото на изстрелите или взрив от граната. Но църквата остана тиха.
Същото, изглежда, забеляза и похитителят им.
— Докладвай — нареди той в микрофона си.
Рейчъл не чу отговора, но по физиономията му разбра, че новините не са добри.
Той се хвърли напред между Вигор и Рейчъл и викна на фалшивия свещеник:
— Пази ги!
Друг стрелец беше застанал на пост при задната врата на ризницата.
Похитителят им отвори рязко вратата към кораба. Въоръжен мъж се приближи до него, придружен от евразийката, която държеше зигзауера си отпуснат до бедрото.
— Няма никой — докладва мъжът.
Рейчъл мярна още стрелци, които претърсваха кораба и страничните параклиси.
— Всички изходи бяха завардени, нали?
— Да, сър.
— През цялото време?
— Да, сър.
Гигантът спря погледа си върху жената. Тя сви рамене.
— Може да са намерили някой отворен прозорец. Мъжът изръмжа, плъзна за последно поглед из базиликата, после нареди:
— Продължавайте да търсите. Трима да огледат навън. Не може да са стигнали далеч.
Докато гигантът се обръщаше, Рейчъл се задейства.
Посегна зад гърба си, грабна церемониалното разпятие и го заби право в слънчевия сплит на гиганта. Той изохка и се строполи назад върху свещеника. Рейчъл замахна назад изпод лакът и заби острия връх на разпятието в лицето на стрелеца зад себе си.
Пистолетът му гръмна, но не уцели никого, защото той вече падаше през прага на вратата.
