Рейчъл най-после се включи в разговора. Очите й още бяха затворени. През цялото време ги беше слушала.
— Да се чуди човек.
— Какво? — обърна се към нея Грей.
Тя бавно отвори очи. Бяха съвсем ясни.
— Ами, ето че учените говорят за повишаване на вниманието, за левитация, трансмутация, чудотворни лечения, забавяне на стареенето. Звучи като списък с чудеса, описани в Библията. Това ме кара да се питам защо толкова много чудеса са се случвали тогава, но не и сега. През последните няколко века се чувстваме късметлии, ако видим образа на Светата Дева върху мексиканска царевична питка. И изведнъж науката започва да преоткрива тези по-големи чудеса. И в голямата си част те са свързани с бял прах, познат много по-добре в миналото, отколкото днес. Възможно ли е едно толкова тайно познание да е било източникът на епидемията от чудеса в библейско време?
Грей се замисли над думите й. Погледите им се срещнаха.
— И ако тези древни магове са знаели повече, отколкото ние знаем днес — подхвана той, — какво е направило с това познание онова незнайно братство от мъдреци и до каква степен са го усъвършенствали?
Рейчъл продължи:
— Може би точно това търси Драконовият двор! Може би са намерили някаква податка, нещо, свързано с костите, което би могло да ги отведе до пречистения краен продукт, какъвто и да е той. До последното откритие на маговете.
— И някъде по пътя Дворът е научил онзи смъртоносен номер, който използваха в Кьолн, научили са се как да използват праха, за да убиват. — Спомни си думите на мон-сеньора за еврейската Кабала — че белият прах можел да се използва и за добро, и за зло.
Лицето на Рейчъл се стегна.
— Ако успеят да се доберат до още по-голяма сила, ако открият достъп до най-голямата тайна на тези мъдреци от древността, биха могли да променят света изцяло, да го пресътворят според собствените си болни представи.
Грей плъзна поглед по другите. Кат изглеждаше замислена, сякаш пресмяташе нещо. Вигор беше потънал в собствените си мисли, но внезапното мълчание не му убягна.
Погледът му се вдигна към тях.
Грей се обърна към него.
— Вие какво мислите?
— Мисля, че трябва да ги спрем. Но за да го направим, трябва да потърсим отпратки, улики към древните алхимици. А това означава да тръгнем по стъпките на Драконовия двор.
Грей поклати глава. Вече беше стигнал до заключението, че действат твърде предпазливо, твърде боязливо.
— Повече няма да ги следвам. Трябва да ги задминем. Нека те ни дишат малко прахта — за разнообразие.
— Но откъде да започнем? — попита Рейчъл.
Преди някой да е отговорил, по влаковия интерком прозвуча автоматично съобщение:
— Roma… Stazione Termini… quindici minuti! Грей си погледна часовника. Петнайсет минути. Рейчъл го гледаше.
— Benvenuto a Roma — каза тя, когато той вдигна очи. — Lasci i giochi cominciare!
Грей си преведе и лека усмивка прекоси лицето му. Сякаш му беше прочела мислите.
„Добре дошли в Рим… И нека играта започне!“
Сейчан си сложи слънчеви очила „Версаче“в черно и сребърно.
Когато си в Рим…
Слезе на Пиаца Пиа от бързия автобус. Носеше ефирна бяла лятна рокля и нищо друго, като се изключеха ботушки на „Харли-Дейвидсън“с остри като игла токчета и сребърни катарами, в тон с колието й.
Автобусът потегли. Зад нея коли заприщваха пътя, клаксони свиреха и ауспусите бълваха дим надолу към Виа делла Консилицоне. Горещината и вонята на бензин се стовариха отгоре й едновременно. Тя се обърна на запад. Базиликата „Св. Петър“ се издигаше на фона на залязващото слънце. Куполът й грееше като злато.
Невпечатлена, Сейчан обърна гръб на Свещения град.
Не той беше целта й.
Пред нея се издигаше сграда, която беше достоен съперник на базиликата отзад. Масивната сграда с форма на барабан доминираше над всичко наоколо, крепост, надвиснала над река Тибър. Замъкът Сант’Анджело. На покрива му гигантска бронзова статуя на Архангел Михаил държеше високо гол меч. Скулптурата грееше на слънцето. Каменната конструкция под нея беше като черни сажди, с петносани ивици като следи от черни сълзи.
Колко подходящо, помисли си Сейчан.
Замъкът беше построен през втори век като мавзолей на император Адриан, но много скоро папската институция си го беше присвоила. Въпреки това замъкът се беше сдобил със знаменателна и мрачна история. Под ватиканско управление той беше служил като крепост, затвор, библиотека, дори и като бордей. Служил бе също и за тайно място за срещи на някои от по-разкрепостените папи, които държали любовниците и метресите си зад неговите стени, често дори като затворнички.
На Сейчан й стана забавно, че точно там щеше да се състои и нейната среща. Прекоси градините до входа и мина под дебелите седем метра стени към първия етаж. Вътре беше сумрачно и хладно. Беше късно и туристите постепенно се изнасяха. Тя продължи напред по широките, издялани от камък римски стъпала.
Замъкът бе истински лабиринт от стаи и коридори. Почти не минаваше ден, без някой посетител да се загуби.
Сейчан обаче знаеше къде отива — на средното ниво, в ресторант-тераса с изглед към Тибър. Там трябваше да се срещне със свръзката си. След последното нападение беше твърде рисковано да се срещат в самия Ватикан. Така че свръзката й щеше да мине през Пасето дел Ворго, покрит проход над стар акведукт, който свързваше Апостолическия дворец с крепостта. Тайният проход бил построен през тринайсети век като път за бягство в случай на заплаха за живота на папата, но много по-често го бяха използвали за тайни любовни срещи.
Днес обаче в срещата нямаше да има нищо романтично.
Стигна до нужния й етаж и последва знаците, указващи Беше подранила с десет минути. Нищо. И без това трябваше да се обади на едно място.
Извади мобилния си телефон, натисна бутона за кодира-не, после и друг — за бързо набиране. Частен номер, който — фигурираше в нито един указател. Облегна се на стената с телефон до ухото и зачака бавната международна връзка.
Линията зашумя, изпука и се чу твърд, нетърпящ глупости глас:
— Добър ден. Свързахте се с командването на Сигма.
КРИПТОГРАФИЯ
— Трябват ми лист и химикалка — каза Грей. Държеше сателитния си телефон.
Чакаха в едно кафене на открито срещу централната гара. След като пристигнаха, Рейчъл се обади да поиска две коли на карабинерите да ги вземат и да ги откарат до Ватикана. Докато чакаха, Грей реши, че е
