— Друг намек, в последния стих. „Близнакът чака за вода“. Вигор кимна.
— И трите стиха сочат към едно място. Катакомбите на свети Калист.
Монк се облегна назад.
— Поне този път не е църква. Омръзна ми да ме стрелят.
Вигор усещаше, че са на прав път.
Най-сетне.
Поведе ги през Порта сан Себастиано, една от най-поразителните порти в градските стени. През нея се влизаше и в парка около Виа Апия, запазен участък от славния древен римски път. Непосредствено зад портите обаче имаше няколко порутени тенекеджийници.
Вигор си спести грозната гледка и насочи вниманието си напред. Улицата се разклоняваше и точно на разклона се издигаше малка църква.
— Параклисът „Domine Quo Vadis“ — каза той.
Единствената му истинска публика беше Кат Брайънт. Вървеше до него. Двамата с Грей май се цупеха един на друг. Останалите вървяха след тях. Приятно му беше да остане насаме с нея за миг. Три години бяха минали, откакто заед-но бяха обработвали доказателствата срещу нацистки военнопрестъпник, живеещ в предградията на Ню Йорк. Търгу-вал беше с крадени произведения на изкуството в Брюксел, Разследването беше дълго и сложно и често им се беше налагало да работят под прикритие. Вигор най-силно се беше впечатлил от способността на младата жена да се вживява във всяка роля толкова лесно, все едно си сменя дрехите.
Знаеше също й за загубата, която беше понесла наскоро. Макар и да беше добра актриса и да криеше умело чувствата си, Вигор достатъчно дълго беше служил на паството си като свещеник, изповедник и съветник, за да различи незатихналата още скръб. Кат беше изгубила обичан човек и сърцето й още не се беше изцелило.
Той посочи каменната църква, защото знаеше, че зад стените й има послание за Кат.
— Параклисът е построен на мястото, където Иисус се явил на свети Петър, който бягал от гоненията на Нерон. Христос отивал в Рим, а Петър бягал оттам. Тогава Петър му задал прословутия въпрос: „Domine, Quo Vadis“. „Господи, къде отиваш?“ Христос отговорил, че се връща в Рим, за да го разпънат отново. Тогава Петър се обърнал да посрещне собствената си екзекуция.
— Звучи като история за призраци — каза Кат. — Трябвало е да бяга.
— Както винаги, прагматична до дупка. Но ти най-добре знаеш, че понякога собственият ти живот е по- маловажен от каузата. Всички ние носим в телата си болестта, която ще ни убие. Не можем да избегнем смъртта. Но както добрите дела красят живота ни на земята, същото можем да направим и със смъртта си. Да положиш живота си в жертва е нещо достойно за уважение.
Кат го стрелна с поглед. Беше достатъчно умна да долови подтекста на разговора.
— Саможертвата е последният дар, който ние, смъртните, можем да дадем в живота си. Не бива да петним такъв щедър дар с мъка, а с уважение и преклонение, дори с радост за един живот, изживян пълноценно до самия му край.
Кат си пое дълбоко дъх. Пресякоха улицата пред малкия параклис. Тя плъзна поглед по сградата — макар Вигор да подозираше, че също толкова напрегнато се вглежда и в себе си.
— Дори и в историите за призраци може да има поука — завърши той и поведе групата по лявата улица.
Тук настилката беше от вулканичен калдъръм. Макар камъните да не бяха от оригиналната настилка на римския път, извеждал някога от градската порта, за да стигне чак до Гърция, съзнателното им уподобяване създаваше настроение на романтика. Постепенно сградите край пътя оредяха и от двете му страни се ширнаха полегати зелени хълмове, тук-там пасяха овце, скупчени на сянка под чадърите на високи линии. Порутени останки от древни зидове насичаха пейзажа заедно с някоя и друга гробница.
По това време, когато повечето атракции затваряха и слънцето отиваше на залез, Виа Апия беше почти изцяло на тяхно разположение. По някой окъснял посетител, пеша или с велосипед, кимаше на Вигор, забелязал якичката му. Измърморваха по едно „Райге“и продължаваха по пътя си, като хвърляха поглед през рамо към уморената им група.
Вигор забеляза и оскъдно облечени жени покрай пътя — в компанията на по-сносно облечени мъже. След залез Виа Апия се превръщаше в стоянка на проститутки и подобните им, често биваше дори опасна за средностатистическия турист. Разбойници и крадци все още дебнеха покрай римския път така, както го бяха правили и в древността.
— Вече не е далеч — обеща Вигор.
Пое през един участък с лозя — зелени стъбла, оплетени в Дървени и телени решетки — които се катереха по полегатите склонове. Напред се появи входът към двора, където се намираше тяхната цел — катакомбите на свети Калист.
— Командире — обърна се Кат към Грей, — не трябва ли поне да огледаме района предварително?
— Просто си дръжте очите отворени — каза той. — Никакво бавене повече.
Вигор си отбеляза твърдостта в гласа на американеца. Все още се вслушваше в другите, но не беше толкова склонен да променя решенията си. Вигор не можеше да реши дали това е добре, или напротив.
Грей им даде знак да продължат.
Подземната гробница затваряше в пет, но Вигор се беше обадил на уредника и беше уговорил тази специална „обиколка“. Дребен господин със снежнобяла грива и сива униформа излезе от сянката на един вход и закуцука към тях — подпираше се на овчарска гега вместо бастун. Вигор го познаваше добре. Семейството му от поколения пасеше овце в този район. Беше се родил с кавал в устата.
— Монсеньор Верона — каза той. — Come va?
— Bene grazie. E lei, Giuseppe?
— Добре съм, Padre. Grazie. — Махна с ръка към къщурката, която му служеше за дом, докато наглеждаше катакомбите. — Имам една бутилка грапа. Знам, че харесвате грапата от тукашните лозя.
— Друг път, Джузепе. Денят преваля, а ние, уви, бързам. Мъжът изгледа останалите, сякаш те бяха виновни цялото това бързане, после погледът му се спря на Рейчъл — Не може да бъде! Piccola Рейчъл… но вече не е толкова малка.
Рейчъл се усмихна — явной стана приятно, че си я спом-нят. За последно беше идвала тук с вуйчо си, когато беше на девет. Побърза да прегърне уредника и го целуна по бузата — Ciao, Джузепе.
— Трябва да вдигнем тост за piccola Рейчъл, нали?
— След като си свършим работата тук — може би — настоя Вигор. Знаеше, че Джузепе скучае сам в къщурката си и копнее за компания.
— Si… bene… — Джузепе махна с гегата към входа. — Отворено е. Ще заключа след вас. Като се качите, почукайте и ще ви отворя.
Вигор ги поведе към входа на катакомбите. Отвори вратата и махна на Другите да влязат. Джузепе бе оставил лампите светнати. Стълбището се спускаше пред тях.
Монк влезе заедно с Рейчъл и хвърли поглед назад към уредника.
— Трябва да го запознаеш с баба си. Бас ловя, че ще се харесат.
Рейчъл се ухили и последва набития американец през прага.
Вигор затвори вратата, мина отново напред и поведе групата надолу по стълбите.
— Тази катакомба е една от най-старите в Рим. Някога е била частна християнска гробница, но постепенно се разширила, когато неколцина папи поискали да бъдат погребани тук. Сега заема площ от деветдесет акра на четири подземни нива.
Вигор чу ключалката зад него да изщраква. Въздухът ставаше все по-влажен, колкото по-надолу се спускаха, с отчетлив мирис на глина и процеждаща се вода. В края на стълбището стигнаха до помещение с издълбани в стените хоризонтални ниши за покойниците. По стените имаше графити — но не бяха дело на съвременни вандали. Някои от надписите датираха още от петнайсети век — молитви, жалби, клетви.
— Колко навътре трябва да влезем? — попита Грей. Почти нямаше място двама души да вървят рамо до рамо в стесняващия се проход.
