— Има една фреска в съседна катакомба. Катакомбата на Доматила. На нея царете не са трима, а четирима. Защото в библията никъде не се посочва изрично броят на влъхвите, а раннохристиянските художници също не са били единодушни по този въпрос. Изгубеният цар може да е друг влъхва, който го няма тук.
— Четвърти влъхва? — попита Грей.
— Фигура, символизираща изгубеното познание на алхимиците. — Вигор кимна и вдигна глава. — Във втория стих се намеква, че костите на влъхвите могат да бъдат използвани, за да се намери този четвърти влъхва. Който и да е той. Рейчъл поклати глава.
— Не забравяйте, че тази улика е погребана в крипта. Бас ловя, че не четвъртия влъхва трябва да намерим, а гробницата му. Едните кости намират другите. Които навярно крият нов скрит запас от амалгама.
— Или нещо още по-велико. Което със сигурност би заинтересувало Драконовия двор.
— Но как могат костите на влъхвите да помогнат да се намери тази изгубена гробница? — попита Монк.
Грей тръгна обратно към криптата на Лучина.
— Отговорът трябва да се крие в третия стих.
На вратата се почука и Пейнтър Кроу се стресна. Беше заспал на стола си, с наведена назад облегалка. Проклети ергономични мебели…
Изкашля се да прогони съня от гърлото си.
— Влез.
Беше Логан Грегъри. Косата му беше влажна, беше си сменил ризата и сакото. Изглеждаше така, сякаш току-що е дошъл на работа, а не стои тук денонощно.
Логан, изглежда, забеляза погледа на шефа и прокара ръка по колосаната си риза.
— Слязох в гимнастическия салон да се пораздвижа. Държа си резервен комплект дрехи в шкафчето.
Пейнтър нямаше какво да отговори на това. Младост. Лично той едва ли беше в състояние да стане от стола си, какво остава да се „пораздвижи“в салона. От друга страна, Логан беше само с пет години по-млад от него. Пейнтър си даваше сметка, че не толкова възрастта, колкото стресът му изпива силите.
— Сър — продължи Логан, — получих съобщение от генерал Ренде, нашата свързка с карабинерската служба в Рим. Командир Пиърс и другите отново са изчезнали. Пейнтър се наведе напред.
— Още едно нападение ли? Вече трябваше да се пристигнали във Ватикана.
— Не, сър. След като говорихте с тях, те са отменили поръчания карабинерски ескорт и са тръгнали сами. Генерал Ренде иска да знае какво сте им казали. Неговият оперативен агент, лейтенант Рейчъл Верона, го е информирала, че сте им свели разузнавателна информация. Генералът не е доволен, че е оставен на тъмно.
— И ти какво му каза? Логан вдигна вежди.
— Нищо, сър. Такава е официалната политика на Сигма, нали така? Не знаем нищо.
Пейнтър се усмихна. Понякога наистина си мислеше, че не знаят нищо.
— Ами капитан Пиърс, сър? Какво ще правим? Дали да не обявим тревога?
Пейнтър си спомни съвета на Шон Макнайт. Доверявай се на агентите си.
— Ще го чакаме да се обади. Няма данни за нечиста игра. Ще му дадем възможност да действа по свое усмотрение.
Логан, изглежда, не остана доволен от този отговор.
— Тогава какво ще наредите да направя?
— Предлагам да си починеш малко, Логан. Подозирам, че когато Пиърс се развихри, няма да ни остане време за сън.
— Слушам, сър. — Той тръгна към вратата.
Пейнтър се отпусна в стола си и покри очи с ръка. По дяволите, този стол наистина беше удобен. Унесе се, но нещо не му даваше мира и гонеше съня от очите му. Нещо го глождеше. Нещо, което беше казал Грей. Нещо, че не бива да се предоверяват на Сигма. Нещо за изтичане на информация.
Възможно ли беше?
Имаше само още един човек освен самия него, който знаеше всичко за операцията. Дори Шон Макнайт не знаеше всичко. Той бавно отвори очи.
Не беше възможно.
В криптата на Лучина Грей застана пред втората фреска с рибата. Трябваше да разгадаят тази трета загадка. Монк зададе добър въпрос:
— Защо Драконовият двор просто не е взривил катакомбата? Защо са я оставили, та и други да тръгнат по следите на бялото злато?
Рейчъл застана до него.
— Щом допълненото копие на „Книга на мъртвите“е у тях, от какво има да се страхуват? Ако Сейчан не беше откраднала текста с гатанките, никой не би се сетил да търси тук.
— Може пък Дворът да не е бил толкова сигурен в интерпретацията си — добави Кат. — Може би са искали тази история в камък да си остане непокътната, докато не стигнат до верния превод.
Грей претегли казаното и го изпълни усещането, че времето го притиска жестоко. Обърна се към фреската.
— Да видим тогава какво са открили. В третия стих се говори за рибата, която чака вода. Също като при първата, мисля, че трябва да проследим посоката на погледай.
Грей посочи друга галерия. Втората риба сочеше натам. Но Вигор продължи да разглежда двете риби, гледаше ту едната, ту другата.
— Близнаци — измърмори той. — Какво?
Вигор посочи двете риби.
— Който и да е създал тази игра на гатанки, я е натъпкал със символи, пласт върху пласт. Като избора на тези две риби например. Почти еднакви на вид. Това, че нарича втората риба „близнак“, не може да е без значение.
— Не виждам връзката — каза Грей.
— Защото не знаеш гръцки. Грей се намръщи.
Изненадващо, Монк даде своя принос — доказа, че гръцкият му произход се простира и отвъд предпочитанията му към узото и странните танци.
— Близнак на гръцки е „дидимус“.
— Браво — каза Вигор. — А на еврейски близнак е „Тома“. Също като в Дидимус Тома. Един от дванадесетте апостоли.
Грей си спомни разговора си с монсеньора при езерото Комо.
— Тома е бил апостолът в конфликт с Йоан.
— И онзи, който е покръстил влъхвите — напомни му Вигор. — Тома олицетворява гностичните вярвания. Мисля, че използването на думата „близнак“ тук е един вид поклон пред евангелието на Тома. Това ме навежда на мисълта дали тези алхимици не са били от християните на Тома… богомолци, които са се вписвали донякъде в официалната политика на Рим, но тайно са поддържали гностичните си ритуали. Винаги се е шушукало за наличието на такава църква в Църквата. Църквата на Тома, паралелна и вътрешна за каноничната Църква. Това може би е доказателството.
Грей долови растящото вълнение в гласа му.
— Може би това общество от алхимици, което е имало своите корени във времената на Мойсей и
