Тибър.
— Кажи ми нещо за изкопите под базиликата — каза Грей. — Има ли друг вход към тях?
— Не — каза Вигор. — Гробницата на свети Петър е самостоятелен артефакт. Точно под базиликата се намират Свещените пещери — до тях има пряк достъп от базиликата. Много от най-известните крипти и папски гробници се намират там. Но през 1939 — а работници подготвяли изкопа за гробницата на папа Пий XI и открили нов пласт под Пещерите, огромен некропол с древни мавзолеи, датиращи още от първи век. Нарекли го просто „Скави“, или „Изкопа“.
— Колко голям е районът? И какво представлява?
— Ходил ли си в подземния град в Сиатъл? — попита Вигор.
Грей го погледна през рамо.
— Бил съм на археологическа конференция там — обясни Вигор. — Под модерен Сиатъл лежи неговото минало, град на призраци от времето на Дивия запад, където можеш да видиш непокътнати магазинчета, улични лампи, дървени тротоари. Некрополът е нещо подобно, древноримско гробище, погребано под Пещерите. Разкопките на археолозите разкриха лабиринт от гробове, светилища и каменни улици.
Рейчъл най-после стигна до моста. Щом се озоваха на другия бряг, се отделиха от основния поток коли, заобиколиха и поеха в посока, отдалечаваща ги от площад „Свети Петър“. На юг.
След няколко остри завоя мазератито пое с висока скорост покрай надвисналите крепостни стени на Ватикана. Тук беше съвсем тъмно — почти нямаше улични лампи.
— Направо — каза Вигор и посочи. Железопътните релси пресичаха пътя по каменен мост.
Точно тук ватиканският железен път напускаше Светия престол и се включваше в железопътната система на Рим. Папите често пътуваха с влак — потегляха от собствената гара на Ватикана, вътре в стените на града-държава.
— Завоят преди моста — каза Вигор.
Тя едва не го пропусна в тъмното. Завъртя рязко волана, задницата поднесе и мазератито свърна от широкия път в настлана с калдъръм уличка, която се изкачваше стръмно. Гумите хвърляха чакъл, а двигателят ръмжеше гневно. Уличката свърши пред релсите.
— Натам! — Вигор посочи наляво.
Нямаше улица, само успоредна на релсите тясна ивица, обрасла с треволяк, бурени и камънаци. Рейчъл завъртя волана и пое по нея.
Смени скоростите и продължи по-бавно към арката в крепостната стена. Фаровете подскачаха нагоре- надолу. Стигнаха до стената и тя провря автомобила в тесния проход между дебелия зид и релсите.
Светлината от фаровете се плисна по тъмносин служебен бус, блокирал странично пътя. Двама швейцарски гвардейци в тъмносини униформи стояха на пост до буса. Пушките им бяха насочени към нарушителите.
Рейчъл наби спирачки, протегна ръка през прозореца, размаха карабинерската си карта и извика:
— Лейтенант Рейчъл Верона! С монсеньор Верона! Случаят е спешен!
Дадоха им знак да минат, но единият от гвардейците продължаваше да се цели в лицето на Рейчъл.
Вуйчо й побърза да покаже собствените си ватикански документи за самоличност.
— Трябва да намерим кардинал Спера.
Лъч на фенерче обходи вътрешността на колата — спираше се поред на останалите пътници. За щастие, оръжията им бяха прибрани и не се виждаха. Моментът не беше подходящ за въпроси.
— Аз гарантирам за тях — строго заяви Вигор. — Същото би ви казал и кардинал Спера.
Бусът се изтегли встрани и освободи пътя към територията на Ватикана.
Вигор подаде глава през прозореца.
— Предупредиха ли ви вече? За възможното нападение? Гвардеецът се ококори.
— Не, монсеньор.
Рейчъл погледна Грей. „O, не…“ Потвърждаваха се страховете им, че при цялата суматоха около заупокоината служба предупреждението ще се придвижи твърде бавно по командната верига. Църквата се славеше с бавните си реакции… към промените и спешните ситуации.
— Не пускайте никой друг да мине оттук — нареди Вигор. — Затворете достъпа.
Гвардеецът откликна на заповедния тон и кимна послушно. Вигор се облегна назад, посочи и каза:
— Завий по първата улица след гарата.
Не беше нужно да й се казва, че трябва да побърза. Стрелнаха се през малък паркинг пред старата двуетажна сграда на ватиканската гара и влетяха в първата пряка вдясно. Минаха покрай Мозаечното студио, единствената ватиканска индустрия, после между Трибуналния дворец и Палацо Сан Карло. Сградите тук се сгъстяваха, а куполът на „Св. Петър“ вече изпълваше гледката пред тях.
— Спри пред Приюта на Санта Марта — нареди Вигор.
Рейчъл паркира колата до бордюра. Ризницата на „Св. Петър“ се издигаше вляво от тях, свързана с исполинската базилика. Папският приют оставаше вдясно. Покрит тротоар свързваше ризницата с приюта. Рейчъл угаси двигателя. Оттук трябваше да продължат пеша.
Целта им — входът към Изкопа — беше от другата страна на ризницата.
Докато се измъкваха от колата, до слуха им достигна приглушено песнопение. Папският хор пееше „Аве Мария“. Месата беше започнала.
— След мен — каза Вигор.
Поведе ги през прохода към открития двор от другата страна. Районът беше необичайно безлюден. Цялото внимание на Ватикана се беше фокусирало навътре към сърцето на града, към базиликата и към папата. Рейчъл и преди беше виждала това. Големите служби, като тази специална заупокойна меса, можеха буквално да опразнят улиците на града-държава.
От другата страна на ризницата нисък мелодичен звук се присъедини към песнопението. Идваше от Арката на камбаните пред тях — тя извеждаше на площад „Св. Петър“. Звукът беше сбор от хиляди гласове, гласовете на хората, сбрали се на площада. През тясната порта на арката Рейчъл зърна морето от свещи.
— Насам — каза Вигор и извади връзка ключове. Отведе ги при една най-обикновена на вид врата в края на миниатюрния двор. — Оттук се слиза в Изкопа.
— Няма охрана — отбеляза Грей.
Единствената охрана бяха двама швейцарски гвардейци при Арката с камбаните. Бяха въоръжени с пушки и наблюдаваха зорко тълпата. Дори не погледнаха към новодошлите.
— Заключена е — каза Вигор. — Може би поне тук сме ги изпреварили.
— Не можем да разчитаме на това — предупреди го Грей. — Знаем, че имат свои хора във Ватикана. Сигурно имат и ключове.
— Малцина имат точно тези ключове. Като директор на папския археологически институт, на мен се полага един комплект. — Обърна се към Рейчъл и й подаде два други ключа. — Тези са за вратата долу… и за гробницата на свети Петър.
Рейчъл отказа да ги вземе.
— Какво?
— Ти познаваш Изкопа по-добре от всеки друг. Аз трябва да открия кардинал Спера. Папата трябва да бъде изведен на сигурно място и базиликата да бъде опразнена, без да се създаде паника. — Той вдигна ръка към свещеническата си якичка. — Аз най-бързо ще се добера до когото трябва.
Рейчъл кимна и взе ключовете. Само човек с поста и влиянието на вуйчо й можеше да стигне бързо при кардинала, особено по време на толкова важна меса. Сигурно затова още не бяха вдигнали тревога. Вечните процедурни спънки. Дори генерал Ренде нямаше правомощия на ватиканска територия.
Вигор изгледа остро Грей, преди да се обърне. Посланието не убягна на Рейчъл. „Грижи се за племенницата ми“.
Тя стисна ключовете. Поне не се опитваха да я отпратят. Вуйчо й разбираше мащаба на опасността. Животът на хиляди хора зависеше от успеха им.
Вигор тръгна към вратата на ризницата. Оттам най-бързо се стигаше до сърцето на базиликата.
Грей се обърна към хората си и ги накара да си включат радиостанциите, измъкна и една резервна за Рейчъл, прикрепи микрофона към гърлото й и й показа как и най-тихият й шепот се усилва от джаджата, така че другите да я чуят в слушалките си. Беше някак зловещо — толкова тих звук, а се чува толкова
