Двамата пазачи се тресяха на чергата, петите им барабаняха по пода. Грей ги изрита последователно в главите, може би малко по-силно от необходимото. Но беше страшно ядосан.
Само дето затворникът не беше Монк.
— Коя сте вие? — попита той стреснатата затворничка, докато влачеше първия пазач към един килер наблизо.
Сивокосата жена използва дясната си ръка да помогне на Фиона с втория. Беше по-силна, отколкото изглеждаше. Лявата й ръка беше бинтована и висеше на превръзка на гърдите. Лявата половина на лицето й беше обезобразена от дълбоки драскотини, прясно зашити и все още възпалени. Нещо я беше нападнало. Въпреки скорошните си наранявания тя срещна смело и пламенно погледа на Грей.
— Казвам се Марша Феърфилд. Доктор Марша Феърфилд.
Джипът подскачаше по празното платно. Седналият зад волана главен надзирател Джералд Келог изтри потното си чело. Стискаше между бедрата си бутилка тъмна бира.
Въпреки трескавата утрин бе решил да не нарушава ежедневните си ритуали. И без това друго не можеше да направи. От охраната на имението го бяха уведомили в най-общи линии за ситуацията. Бягство. Келог вече беше предупредил надзирателите и беше поставил хора на пост при всички изходи от резервата. Раздаде им снимки, пратени му по факса от имението. Официалната версия беше, че търсят бракониери. Въоръжени и опасни.
Докато някой не съобщеше в офиса, че е засякъл нарушителите, нищо не пречеше на Келог да прекара обичайните два часа по обед у дома си. Във вторник менюто включваше печена птица и сладки картофи. Мина с джипа през портата и оттам по алеята, обточена с нисък жив плет. В края й се издигаше двуетажна къща в колониален стил, заобиколена от цял акър добре поддържана градина — допълнителна облага към поста му на главен надзирател. Разполагаше и с десетчленна прислуга, която да се грижи за земята и домакинството, което се изчерпваше само с него. Келог не бързаше да се жени.
Защо да пие само от един извор и така нататък…
А и вкусовете му го теглеха към неузрелия плод.
Имаше едно ново момиче в къщата, малката Айна, единайсетгодишна, от Нигерия, черна като нощта, точно каквито ги обичаше, а и синините не личаха толкова върху черна кожа. Не че някой би му потърсил сметка. Имаше си един прислужник, Мксали, грубиян от племето свази: беше го наел право от затвора и той ръководеше домакинството с твърда и често брутална ръка. Всички проблеми се разрешаваха по кратката процедура, както в къщата, така и другаде, възникнеше ли нужда. А и Вааленбергови с готовност се включваха в изчезването на всички смутители. Какво ставаше с тях, след като ги откарваха с хеликоптер в имението, Джералд предпочиташе да не знае. Но беше чувал това-онова.
Въпреки жегата го побиха тръпки.
Най-добре беше да не задава излишни въпроси.
Паркира колата на сянка под една акация, слезе и тръгна по чакълената пътека към кухнята. Двама градинари плевяха цветната леха. Не вдигнаха очи, докато Джералд минаваше покрай тях, точно както бяха научени.
Миризмата на печено с чесън събуди апетита му. Носът и стомахът му го пришпориха по трите дървени стъпала към мрежестата врата. Влезе в кухнята с къркорещ корем.
Вратичката на фурната беше отворена. Готвачът стоеше на колене пред печката с глава във фурната. Келог се намръщи при вида на тази чудата сцена. Мина известно време, докато разбере, че това всъщност не е готвачът.
— Мксали?!
Чак сега подуши вонята на опърлена кожа, смесила се с по-силното ухание на чесъна. Нещо стърчеше от ръката на мъжа. Стреличка с пера. Предпочитаното оръжие на Мксали. Обикновено намазано с отрова.
Нещо определено не беше наред.
Келог отстъпи назад и се обърна към вратата.
Двамата градинари бяха хвърлили мотиките си и вместо тях държаха пушки, насочени към шкембето му. Не беше рядкост малки банди, боклук от черното градско население, да нападат ферми и усамотени домове. Келог вдигна ръце, кожата му изстина от страх.
Дъска проскърца зад гърба му и той се обърна.
От сенките на съседната стая се появи някакъв човек.
Келог ахна, когато го позна — него и омразата в очите му.
Не бяха разбойници. Беше много по-лошо.
Беше призрак.
— Камиси…
— Какво му е всъщност? — попита Монк и посочи с палец в посоката, където беше изчезнал Пейнтър, в една от съседните колиби заедно с доктор Пола Кейн и нейния сателитен телефон. Директорът координираше действията им с Логан Грегъри.
Монк седеше на един пън с доктор Лиза Къмингс. Докторката беше доста симпатична, дори така, покрита с прах и с хлътнали от тревога очи.
Тя го погледна.
— Клетките му се разпадат отвътре навън. Поне така твърди Анна Споренберг. Тя е изучавала подробно вредните ефекти от облъчването на Камбаната. Радиацията причинява органна недостатъчност във всички системи. Брат й Гюнтер страда от същото, но в хронична форма. При него темпът на влошаване е забавен значително благодарение на приложеното в ранна възраст облъчване и естествения му имунитет. При Анна и Пейнтър, които са били изложени на свръхдоза облъчване като възрастни, такава защита не съществува.
Доктор Къмингс навлезе и в по-големи подробности, разбрала, че Монк също е учил медицина — ниски тромбоцитни нива, висок билирубин, оток, омекване на мускулите с пристъпи на вдървеност в областта на врата и раменете, костен инфаркт, хепатоспленомелагия, шум на сърцето, странна калцификация по периферията на крайниците и в стъкловидното тяло на окото.
Но в крайна сметка всичко това се свеждаше до един въпрос.
— Колко време им остава? — попита Монк.
Лиза въздъхна и впери поглед в колибата, където беше влязъл Пейнтър.
— Не повече от един ден. Дори днес да открият лечението, твърде е възможно част от уврежданията да са станали вече необратими.
— Забелязахте ли как замазва… как изпуска думи? Това само заради лекарствата ли е… или… или…?
Лиза го погледна с болка в очите.
— Не е само от лекарствата.
Монк усети, че едва сега Лиза го признава на глас, пред себе си дори. Изречено беше с ужас и безпомощност. Усети и колко голяма е болката й. Реакцията й не беше само на загрижен лекар или притеснен приятел. Явно изпитваше по-силни чувства към Пейнтър и отчаяно се бореше да контролира емоциите си, за да пощади сърцето си.
Пейнтър се появи на прага и махна на Монк да се приближи.
— Кат се обажда.
Монк скочи, огледа небето за хеликоптери и затича към Пейнтър. Взе телефона, закри с ръка микрофона и кимна към доктор Къмингс.
— Шефе, ако питаш мен, онази жена там има нужда от компания.
Пейнтър завъртя очи. Бяха зачервени, склерата бе нашарена от петънцата на спукани капиляри. Той ги засенчи с ръка и тръгна към докторката.
