Монк го гледаше от прага. Вдигна слушалката към ухото си.
— Здрасти, бебчо.
— Хич не ме бебчосвай. Какво правиш в Африка, по дяволите?
Монк се усмихна. Сърдитите думи на Кат му дойдоха като лимонада в пустинята. Да не говорим, че въпросът й беше реторичен. Със сигурност знаеше всичко, което имаше да се знае за ситуацията тук.
— Нали задачата ти щеше да е скучна и рутинна, какво стана? — продължи тя.
Монк реши да изчака, докато Кат си излее гнева — и объркването.
— Когато се върнеш, ще те заключа вкъщи, да знаеш…
И така още цяла минута.
Накрая Монк успя да вмъкне една реплика:
— И ти ми липсваш.
Шумно сумтене, после въздишка.
— Чух, че и Грей още липсва.
— Той ще се оправи — увери я Монк и се помоли наум дано да е така.
— Намери го, Монк. На всяка цена.
Монк оценяваше загрижеността й. Кат не му поиска обещания да внимава. Познаваше го достатъчно добре. Все пак сълзите се чуха ясно в следващите й думи:
— Обичам те.
А това е достатъчно да вдъхне предпазливост у всеки мъж.
— И аз те обичам. — После сниши глас и леко се извърна. — И двамата ви обичам.
— Ела си у дома.
— Ти само се опитай да ме спреш.
Кат въздъхна отново.
— Логан ме вика по пейджъра. Трябва да свършвам. В седем имаме среща в южноафриканското посолство. Ще се опитаме да натиснем и оттук.
— Сритайте ги по задниците, бебчо.
— Точно това ще направим. Чао, Монк.
— Кат, аз… — Но линията прекъсна. По дяволите!
Монк погледна към Лиза и Пейнтър. Бяха свели глави и си говореха нещо, но Монк усети, че не разговорът, а нуждата от физическа близост диктува действията им. Сведе поглед към телефона. Поне Кат беше жива и здрава.
— Водеха ме в подземната килия — каза доктор Марша Феърфилд. — За допълнителен разпит. Изглежда, нещо ги притеснява.
Бяха се върнали в стаята на първия етаж. Пазачът, ощипал Фиона по дупето, още лежеше в безсъзнание на пода и от ноздрите му се стичаше кръв.
Доктор Феърфилд им беше разказала набързо историята си: как й спретнали засада, насъскали срещу нея питомците си и я затворили тук. Вааленбергови научили по свои канали за евентуалната й връзка с британското разузнаване и замаскирали отвличането й като нещастен случай при нападение на лъв. Раните й още бяха подути и възпалени.
— Успях да ги убедя, че придружителят ми, надзирател в ловния резерват, е загинал. Само това можах да направя. Да се надяваме, че се е добрал някак до цивилизацията.
— Но какво всъщност крият Вааленбергови? — попита Грей. — Какво правят?
Жената поклати глава.
— Някаква зловеща версия на проекта „Манхатън“, но в генетичен план. Само това успях да разбера. Но ми се струва, че има и нещо друго. Някакъв страничен проект. Дори нападение може би. Чух един от пазачите да споменава за това. За някакъв серум. Серум 525, това ги чух да казват. Споменаха и Вашингтон в същия контекст.
Грей се намръщи.
— А за някакви срокове споменаха ли?
— Не точно. Но от доброто им настроение заключих, че каквото има да става, ще става скоро. Много скоро.
Грей се замисли. „Този серум… може би е биологично оръжие… патоген… вирус…“ Поклати глава. Трябваше му повече информация, при това бързо.
— Трябва да се промъкнем в тези подземни лаборатории — измърмори той. — Да разберем какво се готви.
— Точно там ме водеха, в подземието — подсети го доктор Феърфилд.
Той кимна, схванал намека.
— Ако се престоря на един от пазачите ви, може и да се вмъкнем долу.
— Ще трябва да побързаме — каза Марша. — Сигурно вече се чудят къде съм.
Грей се обърна към Фиона, готов за задължителния спор. Най-безопасно щеше да е, ако тя останеше скрита в стаята, далеч от чужди погледи. Трудно биха оправдали присъствието й до затворничка и нейния пазач. Така само щяха да събудят подозрение.
— Знам! Прислужница няма място там — каза Фиона и го изненада за пореден път. Срита пазача на пода. — Ще правя компания на тоя Казанова, докато се върнете.
Въпреки храбрите й думи в очите й се четеше страх.
— Няма да се бавим — обеща Грей.
— Имай късмет да е другояче.
След като уредиха този въпрос, Грей грабна пушката, махна на доктор Феърфилд към вратата и каза:
— Да тръгваме.
След малко вече водеше Марша с насочена към гърба й пушка към главния асансьор. Никой не ги спря. Имаше четящо устройство за карти, осигуряващо достъп до подземните нива. Грей плъзна през него втората карта на Ишке. Осветените в червено бутони за подземните нива примигнаха и светнаха в зелено.
— Някаква идея откъде да започнем? — попита Грей.
Марша протегна ръка.
— Колкото по-голямо е съкровището, толкова по-дълбоко го заравят. — И натисна бутона за най- долното ниво. Седмото. Асансьорът започна да се спуска.
Докато гледаше сменящите се цифри на брояча за етажите, Грей си повтаряше наум казаното от Марша.
„Нападение. Може би във Вашингтон.“
Но какъв вид нападение?
Ембаси Роу, където е съсредоточена голяма част от посолствата във Вашингтон, беше само на три километра от големия търговски център. Шофьорът зави по Масачузетс Авеню и се насочи към посолството на Южна Африка. Кат и Логан седяха на задната седалка и сравняваха за последно бележките си. Слънцето току-що беше изгряло. Скоро се появи и посолството.
Четирите му етажа от светъл пясъчник грееха на ранната слънчева светлина с типичните за датско- африканския стил архитектурни елементи. Шофьорът спря пред жилищното крило. Заради ранния час, посланикът се беше съгласил да ги приеме в личния си кабинет. Изглежда, всякакви въпроси, свързани със семейство Вааленберг, за предпочитане се обсъждаха на четири очи.
Не че Кат имаше нещо против.
