Фиона стоеше до вратата, стискаше тазера и се ослушваше. Към стълбищната площадка на първия етаж се приближаваха гласове. Момичето се задушаваше от непреодолим страх. Всички резерви на адреналин, които я бяха поддържали през последните двайсет и четири часа, вече бяха на привършване.
Овързаният пазач, онзи, който я беше ощипал, лежеше със запушена уста зад нея. Наложило се беше да му пусне още един заряд, когато започна да идва на себе си и да стене.
Гласовете се приближаваха към скривалището й.
Фиона се напрегна.
Къде беше Грей? Нямаше го вече почти цял час.
Приближаваха се двама души. Фиона позна единия глас. Русата кучка, която беше порязала дланта й. Ишке Вааленберг.
— Ключовите карти — сърдито каза Ишке. — Сигурно съм си загубила моите, като паднах.
— Е, мила zuster, вече си на сигурно място у дома.
Zuster. Сестра. Значи другият беше брат й.
— За всеки случай ще променим кодовете — добави той.
— И никой не е намерил двамата американци и момичето?
— Удвоихме наблюдението по границите. Сигурни сме, че още са на територията на имението. Ще ги намерим. А grootvader има една изненада за тях.
— Каква изненада?
— Гаранция, че никой няма да напусне имението жив. Нали си спомняш, че им взе ДНК проби още при пристигането.
Ишке се изсмя — смях, от който кръвта на Фиона изстина. Гласовете им бавно се отдалечиха.
— Ела. — Мъжкият глас заглъхна надолу по стълбите към първия етаж. — Grootvader вика всички долу.
Притиснала ухо до вратата, Фиона вече не различаваше думите, но й се стори, че двамата спорят. От друга страна, вече беше чула достатъчно.
„Никой няма да напусне имението жив.“
Какво бяха намислили? Леденият смях на Ишке още кънтеше в ушите й, безмилостен и доволен. Каквото и да бяха планирали, явно не се съмняваха в успеха си. Но какво общо имаха ДНК пробите?
Знаеше, че има само един начин да разбере. Нямаше представа кога ще се върне Грей, но разбираше, че времето им изтича. Трябваше да разберат каква опасност ги грози… ако искаха да я избегнат.
Това означаваше само едно.
Тя пъхна тазера в джоба си и извади бърсалката за прах. Завъртя топката и открехна вратата. За предстоящия лов щяха да й трябват всички умения, усвоени на улицата. Измъкна се в коридора. Спря с гръб към вратата и я затвори с дупе. Никога не се беше чувствала така сама, така тотално изплашена. За миг промени решението си и сложи ръка върху топката на вратата. После затвори очи и се опита да се успокои, отправи молитва, но не към Бог, а към онази, която я беше научила, че смелостта се проявява по различни начини, включително и в саможертвата.
— Мути… — прошепна тя.
Приемната й майка толкова й липсваше. Тайни от миналото я бяха убили, а сега нови тайни висяха като гилотина над главата на Фиона и другите. За да оцелеят, трябваше да е храбра и щедра като Мути.
Пристъпи напред, вдигнала бърсалката, сякаш можеше да се защити с нея. Надникна през парапета и зърна долу белезникавите глави на близнаците. Чу и гласовете им.
— Да не караме grootvader да ни чака — тъкмо казваше братът.
— Веднага слизам. Само искам да проверя как е Скулд. Да съм сигурна, че се е върнала в клетката си. Беше доста възбудена и объркана и ме е страх да не се нарани.
— Същото може да се каже и за теб, сладка zuster.
Фиона проточи врат още малко. Братът погали сестра си по бузата, някак твърде интимно, направо зловещо.
Ишке наклони глава да се наслади на милувката, после се отдръпна.
— Няма да се бавя.
Брат й кимна и тръгна към главния асансьор.
— Ще предупредя grootvader. — Натисна бутона и вратите се отвориха.
Ишке тръгна в друга посока, към задната част на къщата.
Фиона я последва бързо. Стискаше тазера в джоба си. Ако можеше да спипа тая кучка насаме и да я накара да говори…
Слезе на бегом по стълбите, после забави крачка. Ишке вървеше по голям коридор, който, изглежда, пресичаше цялата сграда.
Фиона я следваше от разстояние, с наведена глава, стиснала бърсалката до гърдите си както монахините стискат библията. Вървеше с малки крачки като истинска мишчица. Ишке слезе по късо стълбище, всъщност само пет стъпала, подмина двама пазачи и продължи по друг коридор вляво.
Фиона ускори крачка като притеснена слугиня, която закъснява за някаква поставена й задача. Вървеше приведена, почти невидима във възголямата си униформа.
Стигна до късото стълбище.
Пазачите не й обърнаха внимание — стояха изпънати по устав, явно вдъхновени от миналата току-що покрай тях господарка. Фиона слезе на бегом по петте стъпала. Стъпи на долното ниво и видя, че коридорът е празен.
Спря.
Ишке не се виждаше никъде.
Заля я смесица от ужас и облекчение.
„Дали да не се върна в стаята? И да се надявам, че всичко ще се нареди от само себе си?“
Спомни си зловещия смях на Ишке — и точно тогава гласът на жената се чу рязко и отблизо. Идваше иззад една двойна декоративна врата от стъкло и ковано желязо вдясно.
Нещо много беше ядосало Ишке.
Фиона забърза нататък. Ослуша се пред вратата.
— Месото трябва да е кърваво! Прясно! — викаше Ишке. — Или искаш тебе да набутам при нея!
Изломотени извинения. Отдалечаващи се на бегом стъпки.
Фиона се наведе по-близо и опря ухо на стъклото.
Грешка.
Вратата се отвори рязко и я цапна по главата. Ишке изхвърча отвътре и налетя право върху нея.
Фиона реагира инстинктивно — включи старите си умения. Дръпна се и се сви на топка — не бяха нужни големи актьорски умения, достатъчно я беше страх.
— Гледай къде вървиш! — изфуча Ишке.
— Ja, maitresse — изписка тя и се сви още повече.
— Махни ми се от пътя!
Фиона се паникьоса. Накъде да тръгне? Ишке сигурно се чудеше защо прислужницата се е озовала тук. Вратата все още беше отворена. Фиона се поизправи, заобиколи Ишке и с поклони хлътна през вратата, само и само да се махне от пътя й.
Ръката й посегна към скрития тазер… отне й само миг да пусне при него онова, което беше свила от джоба на Ишке. Не го беше направила съзнателно, а от чист рефлекс. Глупаво. А сега забавянето щеше да й струва скъпо. Преди Фиона да е измъкнала тазера, Ишке изруга и тръгна по коридора. Тежката врата от метал и стъкло се затвори с трясък.
Фиона се сви, ругаеше сама себе си. И сега какво? Трябваше да изчака малко, преди да излезе. Щеше да е твърде подозрително, ако пак я хванеха по дирите на Ишке. Пък и тя знаеше накъде е тръгнала Ишке. Към асансьора. За жалост, Фиона не познаваше разположението на къщата достатъчно добре, за да тръгне по друг път към централното фоайе и да я причака там.
Усещаше, че всеки момент ще се разплаче, гърдите й едва удържаха смесицата от страх и
