хълбок, по-тъмно бяло върху по-светло. Чудовището от джунглата.
Любимката на Ишке.
Скулд.
Веднъж вече я бяха лишили от обещаното лакомство.
Но не и сега.
— Помогнете ни… bitte! — Гюнтер влетя в колибата, последван от майор Брукс.
Лиза свали стетоскопа от гърдите на Пейнтър и се изправи. Следеше систоличния шум, който беше установила преди известно време. Само за половин ден шумът се беше променил и вече бе симптом за бързо прогресираща стеноза на аортната клапа. Леко изразената ангина пекторис се беше влошила до пристъпи на синкоп, които при по-голямо физическо усилие водеха до загуба на съзнание. Не беше виждала толкова бързо влошаване. Подозираше калцификация около сърдечната клапа. Такива странни минерализирани отлагания се бяха появили из цялото тяло на Пейнтър, дори в очните флуиди.
Легналият по гръб Пейнтър се надигна на лакти, примижа и попита:
— Какво има?
Вместо Гюнтер отговори майор Брукс:
— Сестра му, сър. Получи някакъв пристъп… гърч или нещо…
Лиза грабна лекарската си чанта. Пейнтър се опита да се изправи, но Лиза му викна:
— Стой тук!
— Ще се справя — отвърна раздразнено той.
Лиза нямаше време да спори. Той стана и се олюля. Тя се обърна към Гюнтер.
— Да вървим.
Брукс запристъпва от крак на крак, явно не можеше да реши дали да тръгне след тях, или да помогне на Пейнтър.
Пейнтър му махна да тръгва и закуцука след него.
Лиза изскочи навън и хукна към съседната колиба. Жегата я облъхна, все едно беше влязла в пещ. Въздухът висеше неподвижен, изгарящ, не ставаше за дишане. Слънцето заслепяваше. Но само след миг тя се озова в по-хладния сумрак на другата колиба.
Анна се бе сгърчила на рогозка от трева, вцепенена. Лиза коленичи до нея. Вече й беше сложила интравенозен катетър в ръката. На Пейнтър също. Така по-лесно се прилагаха медикаменти и течности за вливане.
Извади предварително напълнена с диазепам спринцовка и вкара цялата доза. Само след няколко секунди вдървените мускули на Анна се отпуснаха, очите й примигнаха и се отвориха. Бавно се връщаше в съзнание, замаяна, но с ума си.
Влезе и Пейнтър. Монк се появи по петите му.
— Как е? — попита Пейнтър.
— А ти как мислиш? — ядосано му се сопна Лиза.
Гюнтер помогна на сестра си да седне. Лицето й беше пепеляво и лъснало от студена пот. Същото чакаше и Пейнтър в рамките на следващия час. Макар да бяха получили еднакво облъчване, по-едрото тяло на Пейнтър, изглежда, се предаваше малко по-бавно пред болестта. Но и на двамата им оставаха броени часове.
Монк наруши тежкото мълчание:
— Говорих с Камиси. Докладва, че току-що всички лампи в имението угаснали. — На лицето му се беше изписала предпазлива усмивка, сякаш не беше сигурен как ще посрещнат новината. — Мисля, че е работа на Грей.
Пейнтър се намръщи. Това май беше единственото му изражение напоследък.
— Не можем да сме сигурни.
— Но може и да е. — Монк прокара длан по бръснатата си глава. — Сър, мисля, че трябва да изтеглим сроковете напред. Камиси каза…
— Камиси не ръководи тази операция — каза Пейнтър и се закашля.
Монк погледна Лиза. Бяха разговаряли насаме преди двайсетина минути. Това беше една от причините Монк да се обади на Камиси. Някои неща трябваше да се проверят. Монк й кимна.
Тя извади втора спринцовка, пристъпи към Пейнтър и каза:
— Дай да ти промия катетъра. Събрала се е кръв.
Пейнтър вдигна ръката си. Трепереше.
Лиза хвана китката му и инжектира дозата. Монк се приближи до Пейнтър и го улови, когато коленете му се подгънаха.
— Какво пра… — Главата на Пейнтър се люшна.
Монк преметна едната му ръка през раменете си.
— За ваше добро е, сър.
Пейнтър изгледа намръщено Лиза. Другата му ръка замахна към нея — дали да я удари, или за да изрази по друг начин смайването си от предателството, едва ли и сам знаеше, помисли си Лиза. Седативът го надви за секунди.
Майор Брукс ги гледаше зяпнал.
Монк се обърна към него и сви рамене.
— Ти не си ли виждал бунт бе?
— Мога само да кажа, сър… че беше крайно време, по дяволите!
Монк кимна.
— Камиси е на път с доставката. До три минути ще е на линия. Двамата с доктор Кейн ще поемат нещата тук.
Лиза се обърна към Гюнтер.
— Можеш ли да носиш сестра си?
Без да каже и дума, той се наведе, взе я на ръце и се изправи.
— Какво сте намислили? — отпаднало попита Анна.
— Вие двамата няма да изкарате до мръкване — каза Лиза. — Така че отиваме при Камбаната.
— Но как?!
— Не си блъскай хубавата главица — каза Монк и изкуцука навън, приведен под тежестта на Пейнтър. Майор Брукс го подпираше от другата страна. — Погрижили сме се за всичко.
Монк и Лиза се спогледаха отново. Тя разчете изражението му.
Може би бяха закъснели безвъзвратно.
Грей се качваше по стълбите пръв, с пистолет в ръка. Стъпваха възможно най-тихо. Марша беше закрила почти изцяло лъча на фенерчето, пропускаше светлина колкото да виждат къде стъпват. Асансьорите не работеха и Грей се боеше да не налетят на някой пазач.
Макар самият той да беше предрешен като пазач, който извежда лаборант от потъналото в мрак подземие, предпочиташе да си спести излишни срещи.
Подминаха шестото ниво, тъмно като това под него.
Грей продължи малко по-бързо, нещо като компромис между предпазливостта и опасенията, че резервните генератори ще се включат всеки момент. Тъкмо завиваха на следващата площадка, когато насреща им се появи светлинка.
Грей вдигна ръка и спря. Марша спря зад него.
Светлината не се движеше. Стоеше на едно място.
Не беше залутал се пазач. Сигурно беше някоя лампа на резервно захранване, за спешни случаи.
И въпреки това…
— Стой тук — прошепна той на Марша.
