— Няма нужда да ги убивате — каза той. — Заловихте партньора ми. Оставете момчето и момичето на мира.
— Ако не друго, през последните дни научих, че е добре човек да се презастрахова. — Болдрик кимна на Исак. — Активирай Камбаната.
— Чакай! — извика Грей и пристъпи напред.
Ишке — беше му взела пистолета — му махна да отстъпи.
Болдрик погледна към тях, отегчен й нетърпелив.
На Грей му беше останал само един коз.
— Знам как да разбия кода на Хуго.
Болдрик го погледна изненадано и махна на Исак в знак да изчака.
— Можеш значи? Да успееш там, където свързани компютри „Крей“ се провалят?
Съмнение тежеше в гласа му.
Грей си даваше сметка, че трябва да му предложи нещо, каквото и да е, стига то да отърве приятелите му от смъртоносното облъчване. Посочи монитора, по който се редяха разбъркани поредици от руни. Компютърът ги разбъркваше в търсене на значима комбинация.
— Ще се провалите, ако действате сами — убедено заяви Грей.
— И защо?
Грей облиза устни. Уплашен беше до смърт, но трябваше да запази самообладание. Със сигурност знаеше, че компютърът ще се провали. Знаеше го, защото беше разгадал вече мистерията на руните. Не разбираше отговора, но знаеше, че е прав, особено като се имаше предвид еврейският произход на Хуго Хирцфелд.
Колко можеше да им каже обаче? Трябваше да се спазари, да балансира някак между истината и пазарлъка.
— Руната от библията на Дарвин е грешна — каза Грей. В това поне се придържаше към истината. — Освен това руните са шест, а не пет.
Болдрик въздъхна. Браздите около устата му се вдлъбнаха още повече, разочаровано.
— Като слънчевото колело, което ни нарисува преди ли? — И отново се обърна към Исак.
— Не! — твърдо заяви Грей. — Дайте да ви покажа!
Огледа се и видя на едно от компютърните бюра маркер. Посочи го и каза:
— Подайте ми го.
Свъсил вежди, Болдрик кимна на Исак.
Подхвърлиха му маркера.
Грей го хвана, коленичи на пода и започна да чертае с черния маркер върху сивия линолеум.
— Руната от библията на Дарвин.
Начерта я.
— Руната Mensch — каза Болдрик.
Грей почука по символа с долната част на маркера.
— Тя символизира висшето състояние на човека, богоподобната същност, скрита във всеки от нас, усъвършенствания ни вид.
— Е, и?
— Това е била целта на Хуго. Търсеният краен резултат. Нали?
Болдрик бавно кимна.
— Хуго едва ли би вмъкнал резултата в кода си. Защото кодът води до него, до резултата. — Почука още веднъж по руната. — Тя няма място в кода.
Лицето на стареца се отпусна, сякаш бавното просветление най-после бе наместило застъпващите се части на мозайката.
— Другите руни в библията…
Грей ги начерта на пода, за да илюстрира аргумента си.
— Тези две руни се събират в третата. — Огради в кръг двата двуроги символа. — Те представят човечеството в базовата му форма, онази, която води към по-висшето състояние. И като такива, именно те трябва да бъдат включени в кода.
Грей изписа първоначалната поредица руни.
— Тази поредица е грешна.
Зачеркна руните и изписа правилната поредица, като раздели последната руна на две.
Болдрик се приближи.
— И това е правилната поредица? Която трябва да се разшифрова?
Грей отговори, без да преиначава истината.
— Да.
Болдрик кимна, обмисляше новото разкритие.
— Смятам, че сте прав, капитан Пиърс.
Грей се изправи.
— Dank u — каза Болдрик и се обърна отново към Исак. — Активирай Камбаната. Убий приятелите му.
Лиза помогна да изнесат Пейнтър от хеликоптера. Зулуският воин — Тау — го крепеше от другата страна. Седативът, който беше инжектирала на Пейнтър, имаше краткотрайно действие. След пет минути той трябваше да се свести.
Гюнтер крепеше Анна. Очите й се бяха премрежили. Беше си била поредната доза морфин. Но храчките й вече бяха кървави.
Пред тях Монк и Моси Д’Гана стояха над труповете на тримата пазачи, охранявали хеликоптерната площадка. Бяха ги хванали неподготвени — в края на краищата те очакваха да им докарат затворник. Няколко изстрела с двата пистолета със заглушители се бяха оказали напълно достатъчни, за да овладеят площадката.
Монк и Тау си размениха местата.
— Стой тук. Пази хеликоптера. И дръж под око пленника — каза Монк на зулуса.
Бяха измъкнали Джералд Келог от хеликоптера и го бяха зарязали на покрива. Устата му беше запушена, ръцете му бяха стегнати с белезници зад гърба, глезените му бяха вързани.
Монк махна на майор Брукс и Моси Д’Гана да тръгнат първи. Всички се бяха запознали с плана на къщата, предоставен им от Пола Кейн, и бяха определили най-добрия подстъп към подземното ниво. Двамата, американският офицер и зулуският старейшина, тръгнаха в синхрон, сякаш цял живот бяха работили в екип. Гюнтер, въоръжен с пистолет и автомат, ги последва — крепеше сестра си.
Брукс мина напред и отключи с една от картите, които бяха взели от мъртвите пазачи. После двамата с Моси хлътнаха през входа да разузнаят пътя напред. Другите изчакаха.
Монк си погледна часовника. Всичко зависеше от пълния синхрон.
Отдолу се чу тихо изсвирване.
— Тръгваме — каза Монк.
Влязоха и се озоваха на късо стълбище, водещо към шестия етаж. Брукс стоеше на площадката. Още един пазач лежеше проснат на стълбите с прерязано гърло и изтичаща кръв. Моси клечеше на долната площадка с окървавен нож в ръка.
