— Идвам с теб! — извика тя и при аварийното стълбище го настигна.
Той бързо заслиза надолу.
Тя вдигна предавателя с извадената антена.
— В случай, че налетиш на някое от чудовищата.
— Само не изоставай — каза той.
— О, я млъкни!
Останалата част от пътя до долното ниво и стаята за поддръжка изминаха на бегом.
Монк се обади по радиото:
— Анна и дъртото копеле са в камерата. Е, него се наложи да го поубеждаваме малко. Срамота. А тъкмо бяхме започнали да се сближаваме.
— Монк… — предупредително каза Грей. Нямаха време за глупости.
— Ще дам радиото на Анна. Ще координираш действията си с нея. А, между другото — имаш по-малко от минута. Чао.
Грей поклати глава и посегна да отвори вратата на стаята за поддръжка.
Заключено.
Фиона го видя да дърпа повторно топката и въздъхна.
— Нямаш ключ, а?
Грей се намръщи, извади пистолета от колана си и се прицели в ключалката. Стреля. Изстрелът отекна силно и остави димяща дупка на мястото на ключалката. Той бутна вратата навътре.
Фиона влезе след него.
— Е, явно и така става.
Грей плъзна поглед по двигателния комплекс и буталата за вдигане и смъкване на ударния щит.
Странен ритмичен статичен шум се носеше откъм радиото, усилваше се и утихваше като вълни по крайбрежие. Сигурно някакво смущение, причинено от Камбаната, реши Грей. Явно Монк вече беше дал радиото на Анна.
В потвърждение на това гласът й долетя сърдит през статичния шум. Спореше за нещо. Почти неразбираем технически спор, гневна смесица от немски и датски. Грей се опита да не му обръща внимание. После гласът на жената се чу по-ясно, на английски:
— Капитан Пиърс?
— Да? Чувам ви.
— Запушили сме с пръсти пробойната, така да се каже, но няма да издържим дълго.
— Разбрано.
Най-после Грей видя къде е проблемът. Предпазителят при едно от буталата пушеше. Грей го хвана с крайчето на ризата си и го измъкна. Обърна се към Фиона.
— Трябва ни друг. Все трябва да има резервни бушони тук някъде.
— Побързайте, капитане.
Статичният шум се засили зловещо, но не толкова, че да погълне трескаво прошепнатите думите на Болдрик към Анна:
— … при нас. Добре дошла си с твоите познания за Камбаната.
Макар и уплашен, Болдрик не се отказваше от шантажите си.
Грей се заслуша внимателно. Щеше ли да ги предаде жената? Махна на Фиона.
— Дай ми предавателя.
Тя му го подаде. Грей го хвана и отчупи металната антена. Нямаше време да търси резервен бушон. Налагаше се да го заобиколи. Натика антената между контактите, после отиде при едно контролно табло с масивен лост за ръчен контрол. Ясно беше за какво служи.
Над него имаше надпис OP, под него — ONDER’AAN.
Нагоре и надолу.
Фасулска работа.
Грей заговори в радиото:
— Анна. С Болдрик можете да излезете от камерата.
— Не можем, капитане. Един от нас трябва да държи пръста си върху пробойната. Ако и двамата пуснем, Камбаната ще се разреди моментално.
Грей затвори очи. Едва ли можеха да разчитат на Болдрик за съдействие.
Статичният шум се беше усилил до приглушен рев.
— Знаеш какво трябва да направиш, капитане.
Знаеше, вярно.
Вдигна лоста нагоре.
Последните й думи стигнаха до него сякаш от другия край на земята:
— Кажете на брат ми… че го обичам.
Но макар да беше свалила радиото, едно последно изречение достигна до Грей — дали беше отговор на направеното й от Болдрик предложение, или последното й изявление пред света, или просто нещо, което изпитваше нужда да каже на глас, Грей можеше само да гадае.
— Не съм нацистка.
Лиза държеше главата на Пейнтър в скута си. Усети под краката си громоленето на тежък механизъм. След миг гигантският оловен щит се плъзна нагоре към тавана и стесни ивицата синя светлина.
Тя се надигна. Анна беше вътре. Монк също направи крачка към затварящия се ударен щит.
Ужасен писък изригна от вътрешността на камерата.
Старецът. Лиза видя пръстите му да се протягат трескаво над ръба. Твърде късно. Щитът се вклини във вдлъбнатината на тавана.
Писъците му още се чуваха, приглушени и пълни с ужас.
А после Лиза го усети. В червата си. Всмукване или издухване, натиск… Думите не можеха да го опишат. Трус, който я разтърси, без подът да е помръднал и на милиметър. А после нищо. Пълна тишина, сякаш целият свят бе затаил дъх.
Пейнтър изстена, сякаш случилото се му беше причинило болка.
Главата му лежеше в скута й. Очите му се бяха подбелили. Дишането му стържеше по онзи особен начин, който говореше за течност в белите дробове. Тя го разтърси нежно. Никаква реакция. Изгубил беше съзнание, беше на крачка от пълната кома. Губеха го.
— Монк!…
— Побързай, Грей! — извика Монк по радиото.
Грей тичаше по стълбите, следван от Фиона. Беше се забавил само колкото да намери резервен бушон и да го сложи на мястото на изгорелия. Не беше разбрал всичко, изречено от Монк на един дъх, но попълваше празнините с онова, което вече му беше известно. Явно Пейнтър страдаше от някаква радиационна болест и Камбаната беше единственият му шанс за оцеляване.
Близо до площадката на петия етаж чу тежки ботуши да трополят надолу по стълбите. Вдигна пистолета. Сега пък какво?
Огромен мъж, с тежки вежди и бледа кожа, се появи над тях и едва не се строполи по стълбите. Ризата му беше напоена с кръв. Дълбока драскотина беше разорала едната страна на лицето му от косата до гърлото. Едната му китка беше счупена и той я притискаше към корема си.
Грей насочи пистолета.
Фиона мина пред него.
— Не. Той е с нас. — И добави по-тихо: — Това е братът на Анна.
Великанът се олюля. Очите му огледаха Грей с уморена подозрителност. После той махна с пушката си към стълбите и изръмжа:
