европейският й чар не можеше да се отрече. Тавански прозорчета като очи на бухал, дебели греди, издадени от горния етаж, и стръмен покрив, сякаш винаги готов да се отърси от снеговете през дългата зима. Под прозорците имаше петна от сандъчета за цветя.
Грей занимаваше ума си с варианти за обновяване на къщата и как би могъл да се върне първоначалният й блясък, ремонтираше я наум — правеше си гимнастика за мозъка, като прехвърляше топката от инженерните си познания към естетическия си вкус и обратно.
Направо му замириса на стърготини.
Последната мисъл внезапно вгорчи бляновете му. Други спомени му се натрапиха, неканени и нежелани — дърводелската работилница на баща му в гаража и как Грей му помага след училище. Онова, което обикновено започваше като простата задача да стегнат някой разкован стол или маса, често се израждаше в надвикване и тежки думи, които трудно се забравяха. Накрая тези конфликти принудиха Грей да се махне от гимназията и да постъпи в армията. Едва напоследък двамата, бащата и синът, намираха нови начини да общуват — след като признаха общите си интереси и приеха различията.
Въпреки това нещо, споменато между другото от майка му, не му даваше мира. Че с баща му си приличали повече, отколкото се различавали. Защо това го тормозеше толкова много напоследък? Грей изтика тази мисъл настрани и поклати глава.
Погледна си часовника, нетърпелив най-после да се захване с нещо смислено. Вече беше огледал мястото, където щеше да се проведе търгът, заложил беше и камерите при предния и задния вход. Сега оставаше само да поговори със собственика на магазинчето отсреща за библията и да направи някоя и друга снимка на основните участници в наддаването. След това беше свободен да се посвети изцяло на дългия уикенд с Рейчъл.
Мисълта за усмивката й поотпусна възела, стегнал се между плешките му.
Най-сетне от другата страна на улицата издрънча камбанка. Вратата на магазина се отвори и щората започна да се вдига.
Като видя кой отваря магазина, Грей се стресна. Черна сплетена коса, смугла кожа, широки леко дръпнати очи. Момичето, което го беше следило. Даже плетената жилетка с цип и избелялата зелена раница си бяха същите.
Грей остави няколко банкноти на масичката, доволен, че може да се измъкне от мислите си и да се заеме с нещо реално.
Пресече тясната улица, докато момичето застопоряваше щората. То го погледна без изненада.
— Нека да позная, пич — каза на чудесен английски с приятен британски акцент и го огледа отгоре до долу. — Американец си.
Грей се понамръщи на директния й подход. Самият той още не беше казал и една дума. Но се постара на лицето му да се изпише само небрежно любопитство, без намек дори, че я е забелязал при моста.
— Как разбрахте?
— По походката. Като с бастун в задника. Издава ви всичките.
— Сериозно?
Тя щракна заключващия механизъм на щората. Имаше цял куп значки по жилетката — една с флагчето-дъга на „Грийнпийс“, един сребърен келтски символ, един златен египетски анкх и пъстро множество от копчета с надписи на датски и един на английски, който гласеше: „НАПРЕД, ЛЕМИНГИ, НАПРЕД“. Носеше и бяла гумена гривна с релефен надпис „НАДЕЖДА“.
Тя му махна да се дръпне, но не го изчака, а го блъсна на минаване.
— Магазинът ще отвори след час. Сори, пич.
Грей стоеше на тротоара и местеше поглед от вратата на магазина към момичето и обратно. Тя пресече улицата и тръгна към кафенето. На минаване покрай неговата маса взе една от оставените там банкноти и влезе вътре. Грей зачака. През витрината я видя да поръчва две двойни кафета и да плаща с неговите пари.
Върна се с две големи картонени чаши и подметна:
— А бе ти още ли си тук?
— Бърза работа нямам.
— Срамота. — Момичето кимна към затворената врата и вдигна ръцете си с чашите. — Е?
— О. — Грей се обърна и й отвори вратата.
Тя влезе вътре.
— Бертал! — извика, после се обърна към него. — Влизаш ли, или не?
— Нали каза, че…
— Айде стига. — Тя завъртя театрално очи. — Нали вече ме видя.
Грей се напрегна. Значи не беше просто съвпадение. Момичето наистина го беше следило.
— Бертал! — викна пак тя, гледаше към задната част на магазинчето. — Довлечи си опашката!
Малко притеснен, Грей я последва. И от двете страни от пода до тавана се издигаха лавици, натъпкани с книги от всякакъв вид — романи, периодика, брошури. Малко по-навътре два заключени стъклени шкафа ограждаха централната пътечка. В тях бяха изложени стари книги с кожени подвързии и свитъци в стъклени цилиндри.
Гъст облак прашинки се носеше под косите лъчи на ранното слънце. Въздухът миришеше на старо, сякаш и той мухлясваше като предлаганата стока. И като по-голямата част от Европа. Възрастта и древността бяха част от ежедневието тук.
Ала въпреки отчайващото състояние на сградата магазинчето излъчваше гостоприемно изящество — от аплиците с абажури от рисувано стъкло до дървените стълби, подпрени на лавиците. До витрината имаше две кресла с издута тапицерия, които сякаш те молеха да седнеш в тях.
Но най-хубавото от всичко…
Грей си пое дълбоко дъх.
Нямаше котки.
И причината бързо се изясни.
Иззад една от лавиците се измъкна рошаво куче. Приличаше на кръстоска със санбернар, поостарял пес със сълзящи кафяви очи. Повлече се унило към тях, куцукаше с предния си ляв крак. Всъщност от лапата му беше останало само чуканче.
— Здрасти, Бертал. — Момичето се наведе и изсипа едната чаша в керамична купа на пода. — Краставото му псе за нищо не става преди сутрешното си кафе с мляко. — Последното беше казано с нескрито умиление.
Санбернарът не чака втора покана, а залочи нетърпеливо.
— Не знаех, че кучетата пият кафе — каза Грей.
Момичето се изправи и преметна плитката си през рамо.
— Няма проблем. Безкофеиново е. — И влезе навътре в магазинчето.
— Какво е станало с лапата му? — попита Грей: неангажиращ разговор, докато прецени ситуацията. Потупа кучето на минаване, с което си спечели няколко удара от опашката му по пода.
— Измръзване. Мути го прибра от улицата.
— Мути?
— Баба ми. Чака те.
— Is het de Koper, Фиона? — извика някой от дъното на магазина.
— Ja, Mutti!
— Heb hem aan mijn bu’reau terugkomen.
— Мути ще те приеме в кабинета си. — Фиона го поведе към дъното на книжарницата. Кучето, вече изпило сутрешното си кафе, го последва по петите.
Минаха покрай малко бюро, върху което се кипреха касов апарат, компютър и принтер. Изглежда, модерната епоха все пак беше стъпила и тук.
— Имаме си и уебсайт — каза Фиона, забелязала погледа му.
Подминаха касата и влязоха в някаква стаичка, подредена повече като салон, отколкото като кабинет. Имаше канапе, ниска масичка и две кресла. Дори бюрото в ъгъла изглеждаше по-подходящо за котлон и чайник, отколкото за каквато и да било чиновническа функция. Едната стена все пак беше заета от черни кантонерки. Над тях прозорец с решетки пропускаше веселата утринна светлина, в която се къпеше
