баба в пликчета? В проклети гадни малки
Грей затвори очи. Беше докоснала чувствителна струна в него, но той нямаше да поддаде.
— Фиона, съжалявам — каза напрегнато. — Но искаш нещо невъзможно. Не мога да те…
Експлозията разтърси сладкарницата като земетресение. Предното стъкло се раздрънча, изпопадаха чинии. Фиона и Грей скочиха и отидоха при прозореца. През улицата се виеше дим, издигаше се към здрачното небе. Пламъци танцуваха по напуканата фасада на сградата от другата страна на улицата.
Фиона го погледна и каза само:
— Мога да позная. От първия път.
— Стаята ми в хотела — призна той.
Пейнтър се возеше зад Лиза на шейна, вързана за един от снегомобилите. Пътуваха вече почти час, завързани за шейната и един за друг. Ако не друго, шейната поне ги топлеше отдолу.
Въпреки това той се беше сгърбил над Лиза, предпазваше я донякъде с тялото си. Тя пък се беше облегнала назад към него. Само това можеха да направят. Китките им бяха вързани за скоби от двете страни на шейната.
Пред тях убиецът се возеше на задната седалка на снегомобила, който ги теглеше. Възседнал го беше заднишком, с лице към тях и насочена пушка; различните му на цвят очи не ги изпускаха и за миг. Анна Споренберг управляваше снегомобила начело на групата.
Група бивши нацисти.
Или реформирани нацисти.
Или каквито бяха там, да ги вземат мътните.
Пейнтър остави този въпрос за по-късно. В момента му предстоеше да разреши една далеч по- неотложна загадка.
Как да останат живи.
По пътя беше разбрал как бяха открили скривалището им — съвсем лесно. Чрез инфрачервено отчитане. Сред замръзналия пейзаж топлинната им сигнатура бе изпъквала като фар в морето нощем.
Същият фактор би направил бягството им почти невъзможно.
Бе насочил мислите си към една-единствена цел.
Бягство.
Но сега какво?
През последния час керванът снегомобили се беше придвижвал с умерена скорост през зимната нощ. Двигателите им бяха електрически и работеха почти безшумно. Петте машини се придвижваха през планинския лабиринт по очевидно познат до болка маршрут; спускаха се в дълбоки долини, прехвърляха ледени ридове.
Пейнтър се стараеше да запомни изминатия маршрут. Ала изтощението и множеството завои му пречеха. Не помагаше и възобновилото се главоболие — в комплект с гадене. Трябваше да си признае, че симптомите му не отслабват. Трябваше да признае също, че окончателно се е изгубил.
Погледна нощното небе.
Звездите светеха студено.
Може би пък по тях щеше да успее да определи местоположението си.
И изведнъж точиците светлина в небето се завъртяха. Прониза го остра болка зад очите.
— Добре ли си? — прошепна му Лиза през рамо.
Пейнтър само изсумтя. Толкова много му се гадеше, че не смееше да отвори уста.
Убиецът изръмжа и с това сложи край на разговора им. Което беше добре дошло за Пейнтър. Той затвори очи, пое си дълбоко дъх няколко пъти и зачака кризата да отмине.
Което и стана.
Отвори очи — керванът тъкмо изкачваше поредното възвишение и при каменистия хребет намали и спря. Пейнтър се огледа. Нищо особено нямаше наоколо. Ледена стена се врязваше в хребета отдясно. Пак започваше да вали сняг.
Защо бяха спрели?
Убиецът слизаше от снегомобила.
Анна също слезе. Едрият мъж се извърна към нея и я заговори на немски.
Пейнтър напрегна слух и долови последните му думи:
— … трябва просто да ги убием.
Не беше казано със злост или нещо такова, прозвуча практично и делово.
Анна се намръщи.
— Необходима ни е повече информация, Гюнтер. — После погледна към Пейнтър. — Знаеш какви проблеми имаме напоследък. Ако е бил изпратен тук… ако знае нещо, което може да го спре…
Пейнтър нямаше представа за какво говорят, но не си направи труда да разсее заблуждението им. Навярно именно на това дължаха живота си.
Убиецът само поклати глава.
— Той ще ни създаде неприятности. Подушвам го. — Понечи да се обърне, небрежно, сякаш за него въпросът беше приключен.
Анна го докосна по бузата, нежно, благодарно… а сякаш и нещо повече.
— Danke, Гюнтер.
Той се извърна, но не и преди Пейнтър да зърне проблясъка на болка в очите му. Убиецът тръгна към грапавата скална стена и хлътна в някаква пролука. След миг облак пара излетя оттам заедно с жълтеникава светлина… после и двете изчезнаха.
Врата, която се беше отворила и затворила.
Зад него един от пазачите изсумтя презрително и измърмори една дума под нос — обида, която стигна до ушите само на хората около него.
Leprakonig.
Прокаженият крал.
На Пейнтър не убягна фактът, че пазачът беше изчакал едрият мъж да затвори вратата. Не беше посмял да изрече обидата в лицето му. Но ако се съдеше по сгърбените рамене и грубото държане на убиеца, той явно я беше чувал и преди.
Анна отново яхна снегомобила. Друг въоръжен пазач зае мястото на Гюнтер и насочи пушката си към Пейнтър и Лиза. Потеглиха отново.
Завиха покрай щръкнала канара и поеха надолу към още по-стръмно ждрело, врязало се в плътта на планината. Пътят напред тънеше в море от ледена мъгла. Масивен хребет заслоняваше мъгливото море, снишил се като шепи над пламък.
Навлязоха в гъстата мъгла, фаровете я сечаха като светлинни мечове.
За нула време видимостта намаля до половин метър. Звездите изчезнаха.
После тъмнината стана още по-тъмна — навлязоха в сянката на надвисналия хребет. Но вместо да стане по-студено, въздухът осезаемо се затопли. Колкото по-надолу се спускаха, толкова по-често сред снега стърчаха оголени скали — капки вода от стопен сняг се стичаха по снагите им.
Тук някъде сигурно имаше геотермална активност. Горещите извори, макар и рядко, се срещат в Хималаите — резултат са от огромното налягане на индийската континентална плоча, стържеща в азиатската. Смята се, че именно тези геотермални извори са източникът на легендите за Шангри-ла.
Снегът скоро изтъня съвсем и снегомобилите спряха. Пейнтър гледаше да се държи близо до Лиза. Погледите им се срещнаха и в нейния той видя огледален образ на собствените си страхове.
Къде, по дяволите, ги бяха довели?
Обградени от бели парки и пушки, двамата продължиха напред. Под краката им вече имаше само мокри камънаци. Появиха се стъпала, издълбани в скалата, хлъзгави от разтопения сняг. Вездесъщата мъгла изтъня
