и се накъса.
След няколко стъпки в сумрака се извиси скална стена, заслонена от рамото на планината. Естествена дълбока пещера. Не беше рай обаче — само назъбен черен гранит, мокър от кондензираната влага.
Повече ад, отколкото Шангри-ла.
Лиза се спъна и Пейнтър я прихвана, доколкото му беше възможно с вързани китки. И разбра защо е изгубила равновесие.
Право пред тях от мъглата се беше появил замък.
Или по-скоро половин замък.
Когато се приближиха още малко, Пейнтър прецени, че всъщност става въпрос за фасада, изсечена грубовато в дъното на пещерата. Две гигантски кули с бойници се възправяха като стражи от двете страни на масивна централна част. Зад дебели полупрозрачни стъкла грееха светлини.
— Granitschloss — обяви Анна и ги поведе към арковиден вход, два пъти по-висок от човешки ръст, охраняван от двама великански рицари от гранит.
Тежка дъбова врата, обточена с ленти от черно желязо, запечатваше входа. Но когато групата приближи, вратата се вдигна нагоре като решетките на старинен замък.
Анна тръгна напред.
— Хайде. Нощта беше дълга, ja?
Пейнтър огледа фасадата — бойници, парапети и арковидни прозорци. По цялата си повърхност черният гранит капеше и се потеше, плачеше и ручеше. Водата приличаше на черно олио и създаваше илюзията, че замъкът се разлага пред очите им, стопява се обратно в черната скала.
Огнената светлина откъм прозорците подпалваше повърхността на замъка в адски отблясъци и напомняше картина от Йеронимус Бош. Този художник, живял през петнайсети век, се беше специализирал в изображения на ада. Ако му беше хрумнало да изобрази портите към подземния свят, сигурно щеше да ги изобрази точно като този замък.
По липса на друг избор Пейнтър последва Анна. Вдигна очи — търсеше думите, които според Данте били изсечени в портите на Ада.
„Надежда всяка тука оставете.“
Думите ги нямаше… но иначе мястото беше съвсем подходящо.
„Надежда всяка оставете…“
Това, кажи-речи, обобщаваше всичко.
Грей стисна Фиона за лакътя и я повлече през една странична врата на сладкарницата. Измъкна я на някаква уличка, като разбута хората на тротоара.
Завиха сирени.
Явно копенхагенските пожарникари днес щяха да работят до късно.
Грей стигна до ъгъла на уличката, дърпаше Фиона след себе си. Тухла изпука близо до ухото му, миг по- късно се чу звън на рикошет. Изстрел. Грей се извъртя, бутна Фиона в уличката и се наведе. Огледа трескаво улицата за стрелеца.
И я видя.
Близо.
На половин пресечка, от другата страна на улицата.
Бледоликата млада жена от търга. Само дето сега беше облечена в черен прилепнал анцуг. Беше се сдобила и с няколко модни аксесоара. Пистолет със заглушител. Държеше го ниско до коляното си и крачеше бързо към тях. Вдигна ръка към ухото си, устните й се раздвижиха.
Радиовръзка.
Когато жената пристъпи в светлината на една улична лампа, Грей разбра грешката си. Не беше филмовата звезда от търга. Тази беше с по-дълга коса. И с по-слабо лице.
По-голяма сестра на онези двамата.
Грей се извърна.
Очакваше Фиона вече да е преполовила уличката. Вместо това я видя само на пет метра от себе си, яхнала някакъв доста ръждясал лимоненозелен мотопед.
— Какво правиш?
— Осигурявам ни транспорт — каза тя и пусна в чантичката си малка отвертка.
Грей затича към нея.
Пръстите на Фиона ровичкаха слепешката кълбо сплетени жици. Тя изви две и двигателят изхърка и запали.
„По дяволите…“
Биваше си я… но доверието си имаше граници.
Грей й махна да се премести назад.
— Аз ще карам.
Фиона само сви рамене и плъзна дупе назад. Грей яхна мотопеда, даде газ и без да включва фара, подкара по тъмната уличка. Или по-скоро запълзя.
— Хайде де — измърмори подканящо на старата машина.
— Включи на втора — каза Фиона. — Третата я прескочи. С тия таралясници иначе не става.
— Мразя да ми дават съвети, като карам.
Въпреки това я послуша и мина на четвърта. Мотопедът подскочи като стреснато жребче. Поеха доста по-бързо по уличката, лавираха на зигзаг между кофите за боклук.
Зад тях пищяха сирени. Грей хвърли поглед през рамо. Пожарна кола изрева покрай входа към уличката на път към експлозията. Преди Грей да се е обърнал напред, в полезрението му се появи тъмна фигура, очертана на фона на ярките улични светлини отзад.
Жената с пистолета.
Той даде още газ и заобиколи голям контейнер за строителни отпадъци, така че да остане между тях и жената. Придържаше се близо до стената.
Перпендикулярната улица пред тях грееше като фар.
Беше единственият им шанс.
Вперил поглед напред, той видя как втора тъмна фигура се очертава на фона на светлината и спира. Фаровете на минаващ автомобил посребриха руса коса. Поредният член на семейството. Мъж с дълъг черен шлифер. Разтвори го и измъкна изпод диплите му автомат.
Жената явно му се беше обадила и така бяха спретнали засадата.
— Дръж се! — извика Грей.
Онзи вдигна автомата с една ръка и Грей забеляза, че другата му ръка е превързана от китката до лакътя и виси на шина. Макар лицето му да беше в сянка, Грей знаеше кой им препречва пътя.
Мъжът, който беше убил Грете Неал.
Под превръзката на ръката му се криеха раните от зъбите на Бертал.
Автоматът се насочи към Грей.
Нямаше време.
Грей зави рязко, изпод гумите се вдигна прах, мотопедът се наклони и се хлъзна към стрелеца.
Автоматът изтрещя приглушено, чу се и трясък на разцепено дърво откъм един вход наблизо.
Фиона изписка.
Само че това беше единственият изстрел, който онзи успя да произведе, защото отскочи, за да избегне налитащия странично мотопед. Грей изскочи от тъмната уличка, овладя плъзгащата се машина, даде газ сред писъка на прегрята гума върху цимент и се вмъкна в движението. Един възмутен водач на ауди му изсвири гневно с клаксона си.
Грей продължи напред между автомобилите.
