паника — и после всичко щеше да приключи. Страхът, напрежението. Щеше да поеме контрол над собствената си съдба — да си вземе обратно онова, с което похитителите я държаха заложничка.
Само едно вдишване…
— Свършваш ли? — Приглушените думи стигнаха до слуха й под водата, сякаш от много далеч. — Донесоха ни вечеря.
Лиза се размърда, вдигна глава над водата и тя се отля по косата и лицето й.
— Само минутка.
— Не е нужно да бързаш — извика Пейнтър откъм стаята с камината.
Чу го как слага още една цепеница в огъня.
Как бе в състояние още да се движи този човек? Три дни на легло, после ръкопашният бой в избата на манастира, мразовитият преход дотук… и още се държеше. Това й даваше надежда. Може и само да си въобразяваше, но сякаш долавяше в него запас от сила, която отиваше отвъд чисто физическото.
Докато мислеше за Пейнтър, постепенно спря да трепери.
Излезе от ваната. От кожата й се вдигаше пара. На една кука висеше тежък халат. Лиза не бързаше да го вземе. Високо огледало на стойка се мъдреше до старинен умивалник. Повърхността му беше запотена от парата, но голото й тяло все пак се виждаше. Завъртя крак, не в пристъп на нарцистично възхищение, а за да огледа рисунъка от синини по себе си. Дълбоката болка в прасците й напомни нещо важно.
Че още е жива.
Хвърли поглед към ваната.
Нямаше да ги улесни, като сложи сама край на живота си. Все щеше да издържи някак.
Навлече халата, пристегна го около кръста си, вдигна тежкото желязно резе и отвори вратата на банята. В стаята беше топло — местното парно все пак работеше в някаква степен, а огънят в камината беше повишил температурата допълнително. Пламъчетата припукваха весело и хвърляха треперливи сенки. Свещите до леглото добавяха своя дял към уюта на домашна атмосфера, но с това източниците на осветление се изчерпваха.
Електричество нямаше.
Когато ги доведоха тук, Анна Споренберг гордо обясни, че по-голямата част от използваната тук енергия се генерирала на геотермален принцип, разработен преди сто години от Рудолф Дизел, родения във Франция немски инженер, който по-късно изобретил дизеловия двигател. Въпреки това се опитвали да пестят електричеството и го използвали само в някои части на замъка.
Тук — не.
Пейнтър се обърна към нея. Косата му беше изсъхнала несресана и му придаваше момчешки вид. Бос и с халат като нейния, той сипваше нещо горещо в две големи каменни чаши.
— Чай от жасмин — каза и й махна към малкото канапе пред камината.
На ниската масичка беше оставен поднос — сирене, самун черен хляб, нарязано на филийки печено телешко и купа с боровинки плюс каничка сметана.
— Последното ни ядене? — попита Лиза уж небрежно, но не й се получи. Щяха да ги разпитват рано на следващата сутрин.
Пейнтър седна и потупа мястото до себе си.
Тя седна до него.
Докато той режеше хляба, Лиза си взе парче сирене. Подуши го и го върна в чинията. Нямаше апетит.
— Трябва да хапнеш — каза Пейнтър.
— Защо? За да съм по-силна, когато ни натъпчат с гадостите си?
Пейнтър си нави на рулце едно парче телешко и го лапна цялото. Задъвка и каза:
— Нищо не е сигурно. И да не съм научил нищо друго в живота си, това поне го знам от опит.
Тя поклати глава със съмнение.
— И какво? Просто да се надяваме на чудо?
— Лично аз предпочитам да имам план.
Тя го изгледа.
— И вече си го измислил?
— Нещо съвсем простичко. Без пушкала и гранати.
— Тогава как?
Той преглътна и отвърна:
— Нещо, което сработва почти винаги, както съм установил от личен опит.
— И то е?
— Честността.
Лиза се отпусна назад и сгърби рамене.
— Супер.
Пейнтър си взе филия хляб, намаза я с горчица, сложи отгоре парче телешко, а върху телешкото — парче сирене. После й подаде сандвича.
— Яж.
Тя взе с въздишка творението му — само за да му угоди.
Пейнтър направи същия сандвич и за себе си.
— Аз например съм директорът на Сигма, което е отдел на АИОП. Работата ни е да разследваме евентуални заплахи за Съединените щати с помощта на екип от агенти, бивши членове на специалните сили. Силната ръка на АИОП, когато се изисква работа на терен.
Лиза отхапа миниатюрно парче от сандвича. Горчицата беше много.
— И можем ли да се надяваме, че твоите хора ще ни спасят?
— Съмнявам се. Няма достатъчно време. Ще минат дни, докато установят, че тялото ми не е сред руините на манастира.
— Тогава не разбирам…
Пейнтър вдигна ръка, отхапа от сандвича и продължи, без да спира да дъвче:
— Въпросът е в честността. Казваш си всичко — простичко и открито. И гледаш какво ще стане. Нещо привлече вниманието на Сигма към тази част на света. Сведения за странни болести. След като са действали толкова години, без да издадат присъствието си, на какво се дължат грешките през последните месеци? Лично аз не вярвам в съвпаденията. Чух нещо, което Анна каза на убиеца от манастира. Намекна за някакъв проблем тук. Нещо, с което не могат да се справят. Възможно е целите ни, нашата и тяхната, да не са чак толкова различни. Възможно е да има място за сътрудничество.
— И ще ни оставят живи? — попита тя, наполовина презрително, но и със скрита надежда. Отхапа от сандвича, за да прикрие глупостта си.
— Не знам — каза той: все така залагаше на честността. — Докато сме им полезни, сигурно. Но ако спечелим няколко дни… това ще увеличи шансовете да ни спасят отвън или пък може да промени обстоятелствата в наша полза.
Лиза дъвчеше и размишляваше. Преди да се усети, сандвичът й изчезна. И още беше гладна. Поделиха си купичката с боровинките — поляха ги щедро със сметана.
Изгледа Пейнтър, сякаш го виждаше за пръв път. В него имаше и друго освен упорита сила. Зад тези сини очи имаше остър ум и неизчерпаемо количество здрав разум. Сякаш усетил изпитателния й поглед, той обърна очи към нея. Тя бързо сведе поглед към подноса с храната.
Довършиха вечерята си — чашите чай — в мълчание. На фона на пълните им стомаси изтощението започна да ги надвива, дори разговорът се превръщаше в нещо непосилно. А и на Лиза тишината й беше приятна, така, както си седеше до него. Чуваше дишането му. Долавяше миризмата на чистата му кожа.
Допиваше подсладения си с мед чай, когато го видя да разтрива дясното си слепоочие. Едното му око бе полузатворено. Главоболието му се усилваше. Не й се искаше да се прави на доктор, да го преглежда и така да засили тревогата му, затова само плъзна кос поглед по него. Пръстите на другата му ръка потрепваха. Забеляза и лекото присвиване на зениците му, докато той гледаше неподвижно пламъците в камината.
Пейнтър й беше говорил за честността, но включваше ли тя и истината за състоянието му? Пристъпите сякаш зачестяваха. А и в нея се прокрадваше егоизъм, който я караше да се страхува не толкова за неговото здраве, колкото за крехката им надежда за оцеляване. Да, тя имаше нужда от него.
