— Знаех си! Значи през цялото време онзи тип е дирижирал нещата. Първо се опита да я открадне. После се опита да прикрие следите си, като уби Мути и подпали книжарницата.
— Спомняш ли си името на визитката? — попита Грей.
Тя поклати глава.
— Само символа. Защото ми беше познат.
Бутна скицата си към него. Така нарисувана, масивната иначе татуировка разкриваше в по-голяма степен оплетеното естество на символа.
Грей потупа с пръст по страницата.
— Бил ти е познат?
Фиона кимна.
— Колекционирам значки. Е, с тия тежкарски дрехи не можех да се закича, нали така.
Грей се сети за жилетката с качулка, която носеше, когато я беше видял за пръв път — цялата беше накичена със значки от всякакъв калибър и форма.
— По едно време бях пощуряла на келтска тема — каза Фиона. — Слушах само келтска музика и повечето ми значки бяха с келтска символика.
— А този символ тук?
— Нарича се Земен квадрат или Кръстът на свети Ханс. Уж е нещо като талисман, черпи защита от четирите ъгъла на земята. — Почука с пръст четирите кръгли листчета на детелината. — Затова понякога му казват защитен възел. Предназначението му е да те пази.
Грей се замисли, но не откри нищо, което да свърже разказаното от Фиона с неговото разследване.
— Точно затова казах на Мути, че може да му има доверие — каза Фиона. Гласът й се сниши до шепот, сякаш я достраша от собствените й думи. — Тя не го харесваше. От пръв поглед й стана антипатичен. Но когато видях това на визитката му, реших, че сигурно е точен тип.
— Нямало е откъде да знаеш.
— Мути знаеше — остро каза тя. — А сега е мъртва. Заради мен. — Вина и дълбока скръб звъннаха в думите й.
— Глупости. — Грей се премести по-близо и я прегърна през раменете. — Които и да са тези хора, те са били твърдо решени да се докопат до библията и ти го знаеш. Щяха да намерят начин да стигнат до информацията в архива ви. Не сте можели да ги спрете. Ако не си била убедила баба си да го допусне до архива, сигурно са щели да ви убият и двете още тогава.
Фиона се облегна на него.
— Баба ти…
— Не ми беше баба — прегракнало го прекъсна тя.
Грей и сам се беше досетил, но не каза нищо, а я остави да продължи когато и както сметне за добре.
— Хвана ме, докато се опитвах да открадна едни неща от магазина й. Преди две години. Не извика полиция. Вместо това ми направи супа. Пилешка, с много магданоз.
На Грей не му трябваше да вижда лицето й в тъмното — и така долови леката й усмивка.
— Такава си беше. Вечно помагаше на уличните хлапета. Прибираше безпризорните.
— Като Бертал.
— И мен. — Дълго мълча. — Родителите ми загинаха при автомобилна катастрофа. Бяха емигранти от Пакистан. Имахме си малка къща в Уолтъм Форест, в Лондон, и градинка даже. Говорехме си, че е крайно време да си вземем куче. А после… после те умряха.
— Съжалявам, Фиона.
— Прибраха ме леля и вуйчо… тъкмо бяха пристигнали от Пенджаб. — Нова дълга пауза. — Мина месец и той започва да идва в стаята ми нощем.
Грей затвори очи. Мили Боже…
— И аз избягах… две години живях по лондонските улици, но се забърках с кофти хора. Наложи се да избягам. Така че напуснах Англия и тръгнах да обикалям Европа с раница на гръб. Преживявах някак. Докато не се озовах тук.
— И Грете те прибра.
— А сега и тя е мъртва. — Пак онзи звънтеж на вина. — Сигурно нося лош късмет.
Грей я прегърна по-силно.
— Видях я как те гледа. Появата ти в живота й не е била лош късмет. Тя те обичаше.
— Аз… знам. — Фиона извърна лице. Раменете й се разтресоха от тихи хлипове.
Грей просто я държеше. Накрая тя се обърна и зарови лице в рамото му. Сега беше негов ред да се бори с пристъпи на вина. Грете беше толкова щедра жена, грижовна и интуитивна, мила и способна на съпричастие. А сега беше мъртва. И навярно отчасти вината за това беше негова. Ако беше действал по- предпазливо… не толкова безразсъдно…
Други бяха платили за грешката му.
Фиона продължаваше да плаче.
Дори убийството и палежът да бяха планирани без връзка с непохватната му намеса, то последвалите му действия определено търпяха критика. Беше избягал, изоставил беше Фиона сама в хаоса, сама със скръбта й. Спомни си как беше извикала след него — първо ядосано, после умоляващо.
А той не беше спрял.
— Сега си нямам никого — изплака на рамото му Фиона.
— Имаш мен.
Тя се дръпна и го погледна с насълзени очи.
— Но нали и ти си тръгваш.
— И ти ще дойдеш с мен.
— Но нали каза…
— Забрави какво съм казал. — Грей знаеше, че Фиона вече не е в безопасност тук. Щяха да я елиминират, ако не за да вземат библията, то за да й затворят устата. Тя знаеше твърде много. Например… — Спомена, че знаеш адреса от фактурата за покупката на библията.
Фиона го погледна с нескрито подозрение. Вече не плачеше. Дръпна се още малко — явно се чудеше дали съчувствието му не е само начин да изтръгне от нея адреса. Грей вече разбираше откъде се е взела тази нейна вечна подозрителност — от улицата.
Разбираше също, че не бива да я притиска.
— Един мой приятел лети насам с частен самолет. По разписание трябва да кацне в полунощ. Може да се свържем с него, да се качим на самолета и да излетим накъдето искаме. Можеш да ми кажеш посоката, след като се качим. — Грей протегна ръка, за да подпечатат сделката.
Примижала с едно око, Фиона стисна ръката му.
— Дадено.
Беше нищо на фона на всичките грешки, които беше допуснал този ден, но пак беше някакво начало. Трябваше да я изведе от опасния вече Копенхаген, а в самолета щяха да са на сигурно място. Момичето можеше да остане на борда в безопасност, докато двамата с Монк си свършат работата.
Фиона му върна бележника с нарисуваните символи.
— Само за сведение… трябва да стигнем в Падерборн, Германия. Точния адрес ще ти го кажа там.
Грей прие отстъплението й като символичен знак за доверие.
— Съгласен.
Тя кимна.
Сделката беше сключена.
— Само ако можеше да спреш някак тази ужасна музика — добави тя с уморена въздишка.
Сякаш по неин знак, нескончаемият припев секна. Постоянното жужене на двигателите и подрънкването на вагончетата по релсите също замлъкнаха. Във внезапната тишина под тясната врата прозвучаха стъпки.
Грей се изправи и изсъска:
