Изправи се.
— По-добре да поспим. Сигурно скоро ще се съмне.
Пейнтър изпъшка и кимна. Стана. Залитна и се наложи Лиза да го хване.
— Добре съм — каза той.
Дотук с честността.
Тя го поведе към леглото и отметна одеялата.
— Мога да спя на канапето — каза той и се дръпна.
— Не ставай смешен. Лягай. Не му е сега времето да се правим на скромни. Нито мястото — в крепост на нацисти.
— Бивши нацисти.
— Да бе, то пък голямата утеха.
Въпреки това той се вмъкна неохотно в леглото, както си беше с халата и всичко. Лиза заобиколи от другата страна и направи същото, като преди това духна свещите. Сенките в стаята станаха по-гъсти, но загасващият огън в камината хвърляше достатъчно светлина. Лиза не мислеше, че нервите й биха издържали на пълен мрак.
Намърда се под одеялата и ги придърпа до брадичката си. Остана на разстояние от Пейнтър, с гръб към него. Той, изглежда, усети страха й и се обърна към нея.
— Ако умрем — измърмори, — поне ще умрем заедно.
Лиза преглътна. Не тези думи на утеха беше очаквала да чуе, но въпреки това се почувства странно утешена. Нещо в тона му, честността, обещанието зад думите, постигнаха успех там, където измамните уверения за розово бъдеще биха се провалили.
Повярва му.
Премести се по-близо до него, намери ръката му под одеялата и пръстите им се преплетоха. Нищо сексуално, просто двама души, които имат нужда от човешко докосване. Тя преметна ръката му през гърба си.
Той стисна ръката й, утешително и силно.
Тя се намести по-близо до него, той нагласи тялото си по извивките на нейното.
Лиза затвори очи, макар да не вярваше, че ще заспи.
Но на топло в прегръдките му скоро и това стана.
Грей си погледна часовника.
Криеха се вече повече от два часа. Бяха се набутали в будката, обслужваща увеселително влакче, наречено „Мината“. Мината беше доста старомодна — вагончета на релси, които се движеха покрай подобни на къртици животинки в миньорска екипировка, които уж се трудеха в излязла от приказките подземна каменоломна. Един и същи музикален мотив се повтаряше отново и отново, като вариант на китайското мъчение с вода.
Малко след като се сляха с тълпите в парка, се качиха на тази стара атракция — преструваха се на баща и дъщеря. Но още при първия неохраняван завой скочиха от вагончето и се вмъкнаха в тази служебна будка зад люлееща се врата с надпис „Високо напрежение, опасно за живота“. Понеже така и не довършиха пътуването си през подземната галерия, Грей можеше само да си представя края му — малките весели къртици, настанени в болнични легла с диагноза тежко възпаление на белите дробове от вдишвания каменен прах.
Или така поне се надяваше.
Веселата песничка на датски се завъртя за хиляден път. Може и да не беше толкова ужасно като някои атракции в Дисниленд, но изоставаше само на косъм.
Грей беше отворил библията на Дарвин. Разлистваше я на светлината на фенерчето си и търсеше нещо, което да му подскаже защо книгата е толкова важна. Главата му пулсираше в такт с музиката.
— Имаш ли пищов? — попита Фиона. Беше се свила в единия ъгъл. — Ако имаш, застреляй ме.
Грей въздъхна.
— Остава ни само още час.
— Няма да издържа толкова.
Планът им беше да изчакат затварянето на парка. От Тиволи уж се излизаше само от едно място, но Грей не се съмняваше, че онези са поставили под наблюдение всички възможни изходи. Единственият им шанс беше да си пробват късмета в полунощ, когато тълпите щяха да се юрнат вкупом към официалния изход. Опитал се беше да провери дали Монк е пристигнал на копенхагенското летище, но желязото и медта на старата постройка си правеха шеги с мобилния му телефон. Трябваше да се доберат до летището.
— Откри ли нещо? — попита Фиона.
Грей поклати глава. Страхотно беше да видиш с очите си имената, вписани на вътрешната страна на предната корица — еволюционното дърво на семейство Дарвин. Но като се изключи това, страниците, които беше разгледал дотук, крехки и чупливи от времето, не предлагаха нищо интересно. Открил беше само някакви драсканици. Една и съща поредица, която се повтаряше отново и отново, на различни места и с различен шрифт.
Погледна бележника си. Беше преписал символите от полетата на страниците — а дали там ги беше написал лично Дарвин, или по-късният собственик на библията, нямаше как да разбере.
Бутна бележника си към Фиона.
— Това да ти изглежда познато?
Фиона въздъхна и се наведе напред. Присви очи и заразглежда символите.
— Драсканици. Не е нещо, заради което да убиваш наред.
Грей завъртя очи, но не каза нищо. Фиона беше изпаднала в мрачно настроение. Лично той я предпочиташе в състояние на хумористична отмъстителност и маниакален гняв. Откакто се бяха напъхали тук, тя сякаш се затваряше все по-навътре в себе си. Грей подозираше, че е вложила цялата си скръб и енергия в плана си да докопа библията и така да отмъсти за убийството на баба си. И сега, в тъмното, реалността започваше да я притиска.
Какво можеше да направи той?
Взе лист и химикал и се зачуди как да задържи вниманието й върху настоящето. Нарисува друг символ — малката татуировка, която беше видял върху ръката на бледоликия мъж от търга.
Бутна го към нея.
— А това говори ли ти нещо?
С още по-силна и драматична въздишка тя пак се наведе напред да погледне. Поклати глава.
— Четирилистна детелина. Не знам. А ти откъде… Чакай… — Взе бележника и погледна нарисувания символ по-отблизо. Очите й се разшириха. — Това съм го виждала!
— Къде?
— На една визитка — каза Фиона. — Макар че не изглеждаше точно така. — Взе химикалката му и почна да рисува.
— Чия беше визитката?
— На гадняра, който се появи преди няколко месеца да ни тършува из архива. Онзи, дето ни накисна с фалшивата кредитна карта — обясни Фиона, без да вдига поглед от листа. — А ти къде видя детелинката?
— На ръката на мъжа, който купи библията.
Фиона изръмжа.
