стил. На височина заемаше два ката, четирите стени бяха покрити с библиотечни рафтове. Горният кат беше обточен с галерия от тежък метал без никакви декорации. Нагоре водеше само една стръмна стълба.
Топлината идваше от голяма зидана камина, в която гореше огън. Маслен портрет на мъж в немска униформа им се звереше отвисоко.
— Дядо ми — каза Анна Споренберг, щом забеляза накъде гледа Пейнтър. Изправи се иззад огромно дървено писалище. И тя беше с черни дънки и пуловер. Явно това влизаше в правилата за вътрешния ред тук. — Поел замъка след войната.
Посочи им към креслата пред камината. Пейнтър забеляза тъмните сенки под очите й. Май изобщо не бе спала тази нощ. Усети и някаква миризма на дим да се носи от дрехите й, на кордит като че ли.
Интересно.
Погледите им се срещнаха и той настръхна. Въпреки очевидната й умора очите й гледаха ясно и съсредоточено. Плюс подмолен, хищнически, пресметлив блясък. Тази жена не беше лесен противник. И изглежда, го преценяваше също толкова напрегнато, колкото той нея, взимаше му мярката.
Какво ставаше тук?
— Setzen Sie, bitte — каза тя и кимна към креслата.
Пейнтър и Лиза седнаха един до друг. Анна седна срещу тях. Здравенякът застана на пост до затворената врата, скръстил ръце пред гърдите си. Другите четирима със сигурност чакаха в коридора. Пейнтър огледа стаята. Единственият друг изход беше дълбоко разположен прозорец с дебело стъкло, заскрежено до непрозрачност и с гъста желязна решетка.
Никакъв шанс за бягство в тази посока.
Насочи вниманието си към Анна. Може би имаше друг начин да се измъкнат. Засега тя се държеше възпитано, но едва ли ги бяха довели тук за светски разговор. Нужна му беше информация, колкото повече, толкова по-добре, но трябваше да подходи предпазливо. Забеляза фамилната прилика на Анна с масления портрет. Ставаше за начало.
— Казахте, че дядо ви е „поел“ замъка — подхвана Пейнтър, с мисълта, че така ще получи някои отговори, без да навлиза в опасна територия. — Кой го е управлявал преди това?
Анна се облегна назад, явно се наслаждаваше на кратката отмора пред камината. Въпреки това вниманието й си остана съсредоточено, ръцете стиснати в скута, а погледът й се плъзна към Лиза, преди отново да се закове върху Пейнтър.
— Granitschloss има дълга и тъмна история, господин Кроу. Чували сте за Хайнрих Химлер, нали?
— Вторият човек след Хитлер?
— Ja. Шефът на СС. Също така луд и истински касапин.
Пейнтър се изненада да чуе подобно описание тъкмо от нея. Някакъв номер ли беше? Усещаше, че ги въвличат в някаква игра. А той не знаеше правилата й, засега поне.
Анна продължи:
— Химлер вярвал, че е прероденият Хенрих Първи, който през десети век основава Саксонската династия. Вярвал дори, че получава психически послания от него.
Пейнтър кимна.
— Чувал съм, че се интересувал от окултното.
— По-скоро е бил обсебен от него. — Анна сви рамене. — И не бил единственият в Германия по онова време. А и по-рано — спомнете си за мадам Блаватска, която всъщност измислила термина „ариец“. Твърдяла, че получила тайно познание, докато се обучавала в един будистки манастир. Тайни учители уж й разкрили, че човечеството било деградирало от по-висша раса и един ден щяло да еволюира обратно до първоначалното си превъзходство.
— Пословичната господарска раса — каза Пейнтър.
— Именно. По-късно Гуидо фон Лист смесва нейните теории с немската митология и приписва на въпросната арийска раса нордически произход.
— И германският народ налапва тази история с все кукичката, плувката и кордата — каза Пейнтър, сам хвърляйки въдицата.
— И защо не? След поражението ни в Първата световна война подобна идея звучала ласкателно. Била подета от множество окултни ложи в Германия. Обществото „Туле“, обществото „Врил“, Ордена на новите тамплиери.
— Ако не греша, Химлер също е бил в „Туле“.
— Да, райхсфюрерът вярвал напълно в тази митология. Дори в магическите свойства на нордическите руни. Точно затова избрал двойната руна „зиг“ — двойна светкавица, като символ на собствения си орден от рицари-жреци, небезизвестния Schutzstaffel, или СС. Като изучавал писанията на мадам Блаватска, Химлер стигнал до заключението, че Хималаите са родният дом на арийската раса и че пак тук арийците ще се възродят.
Лиза се обади за пръв път:
— Значи Химлер наистина е пращал експедиции в Хималаите. — С Пейнтър се спогледаха. Бяха говорили за това. Значи не бяха много далеч от истината. Но Пейнтър още не разбираше какво се крие зад загадъчните думи на Анна.
„Ние не сме нацисти. Вече не.“
Стараеше се да поощрява общителността й, преди желанието й да говори да се е изпарило. Усещаше, че го подвеждат, но накъде — нямаше представа. Мразеше да е на тъмно, но предпочиташе да не го показва.
— И какво е търсил Химлер по тези места? — попита той. — Някакво изгубено племе арийци? Или своята Шангри-ла, рая за белите шовинисти?
— Не точно. Под прикритието на антропологически и зооложки изследвания Химлер пратил членове на СС да търсят „доказателства“ за отдавна изчезналата господарска раса. Убеден бил, че тук ще намери следи от нея. И макар че не намирал нищо, това само подсилвало решимостта му и го тласкало още по-надълбоко в лудостта. Когато започнал строителството на крепост на СС в Германия, личния си замък Вевелсбург, построил негов огледален образ тук — прекарали със самолети стотици затворници от различни концентрационни лагери в Германия. Прекарали и цял тон златни кюлчета. За да се издържа замъкът. Което и станало, с внимателни инвестиции.
— Но защо го е построил тук? — попита Лиза.
Пейнтър смяташе, че се досеща.
— Вярвал е, че арийската раса ще се възроди за нов живот в тези планини. Построил е първата им цитадела.
Анна кимна, сякаш му признаваше точка в някакъв двубой.
— Вярвал също, че тайните учители, просветили някога мадам Блаватска, още са живи. Построил им крепост, централа, където да се стече цялото търсено познание и опит.
— И появили ли се тайните учители? — подигравателно попита Пейнтър.
— Не. Но пък се появил моят дядо, след края на войната. И донесъл нещо вълшебно, нещо, което можело да сбъдне мечтата на Химлер.
— И какво било то? — попита Пейнтър.
Анна поклати глава.
— Преди да продължим разговора си, трябва да ви задам един въпрос. И ще оценя по достойнство откровения отговор.
При тази внезапна смяна на темата Пейнтър се намръщи.
— Знаете, че не мога да ви обещая това.
Анна се усмихна за пръв път.
— Дори и тази откровеност не остава неоценена, господин Кроу.
— И какъв е въпросът? — попита любопитно той. Явно се приближаваха към сърцевината на мистерията.
Анна го изгледа продължително.
— Болен ли сте? Трудно ми е да преценя. Изглеждате ми съвсем с ума си.
Пейнтър само дето не зяпна. Точно този въпрос изобщо не беше очаквал.
