Преди да е отговорил, го направи Лиза:
— Да.
— Лиза… — почна той предупредително.
— Тя и без това ще разбере. Не е нужно да си лекар, за да го видиш. — Лиза се обърна към Анна. — Налице са признаци за вестибуларна нестабилност, нистагмус и дезориентация.
— А пристъпи на мигрена със зрителни смущения?
Лиза кимна.
— Така и предполагах. — Тя се облегна назад. Тази информация незнайно защо я успокои.
Пейнтър се намръщи. Защо?
Лиза настоя:
— На какво се дължат симптомите? Мисля, че имаме… че той има право да знае.
— Това е тема на един по-дълъг разговор, но още сега мога да ви кажа каква е прогнозата.
— И каква е.
— Господин Кроу ще умре след три дни. В ужасни мъки.
Пейнтър се насили да не реагира.
Лиза също запази самообладание, тонът й бе делови.
— Има ли лечение?
Анна погледна Пейнтър, след това Лиза.
— Не.
Трябваше да я заведе на сигурно място — но първо при лекар. Усещаше как кръвта тече от раната и се просмуква през ризата й.
Тълпата ги притискаше. Проблясваха светкавици на фотоапарати и изнервяха Грей още повече. Музика и песни се носеха покрай езерото заедно с парада от платформи. Огромни анимирани марионетки се извисяваха в небето, кимаха и се полюшваха над тълпата.
Трещяха нови и нови фойерверки.
Всичко това минаваше покрай ушите му. Беше се привел и продължаваше да се оглежда за стрелеца, който беше ранил Фиона. Погледнал беше за миг раната й. Лека беше, куршумът само я беше закачил. Въпреки това момичето се нуждаеше от лекарски грижи. Лицето й беше бяло като платно от болката.
Изстрелът беше дошъл отзад. Което означаваше, че стрелецът е заел позиция някъде сред дърветата и ниските храсти. Извадили бяха голям късмет, че изобщо бяха стигнали до множеството от хора край езерото. Но сега, след като ги бяха открили, преследвачите със сигурност затягаха обръча. И се смесваха с тълпата.
Погледна си часовника. Четиридесет и пет минути до затварянето на парка.
Спешно му трябваше план… нов план. Вече не можеха да чакат до полунощ, за да се измъкнат под прикритието на тълпата. Щяха да ги открият много преди това. Налагаше се да действат веднага.
Ала участъкът между множеството около езерото и изхода беше почти пуст. Ако рискуваха с луд спринт към изхода, щяха да се озоват на открито. А и портата при изхода на парка със сигурност се наблюдаваше.
Фиона притискаше раната си с ръка. Между пръстите й се процеждаше кръв. Вдигна поглед към него — беше на ръба на паниката.
Прошепна му:
— Какво ще правим?
Грей се стремеше да са в постоянно движение сред множеството. Само една идея му беше хрумнала. Опасно беше, но с предпазливост нямаше да се измъкнат от парка. Погледна Фиона и каза:
— Трябва да си окървавя ръцете.
— Какво?!
Той посочи ризата й.
Тя повдигна смръщено крайчеца й.
— Внимавай…
Грей нежно избърса кръвта, която се процеждаше от откритата рана. Фиона примижа и тихичко простена.
— Извинявай — каза той.
— Пръстите ти са ледени — измърмори тя.
— Как си?
— Ще оживея.
Това беше целта на занятието.
— След малко ще трябва да те вдигна — каза Грей.
— Какво си намислил?
— Щом ти кажа, почваш да пищиш.
Тя сбърчи озадачено нос, но после кимна.
Грей зачака подходящия момент. Флейти и барабани прозвучаха в далечината. Грей поведе Фиона към централната порта. Над главите на група ученици мерна позната фигура в шлифер, видя и ръката с шина. Убиецът на Грете. Вървеше през учениците и се оглеждаше във всички посоки.
Грей се оттегли сред група германци, които пееха балада в тон с флейтите и барабаните. Песента свърши и сякаш в последен акорд нов взрив на фойерверки се пръсна над езерото.
— Хайде — каза Грей и се наведе. Намаза лицето си с кръв и вдигна Фиона на ръце. После извика силно:
— Бомба!
Припукващи експлозии накъсаха вика му.
— Викай! — прошепна в ухото на Фиона.
И вдигна отново окървавеното си лице. В същия миг Фиона запищя агонизиращо в ръцете му.
— Бомба! — изкрещя отново Грей.
Всички се заобръщаха към тях. Фойерверките трещяха. Кръвта лъщеше по страните му. Отначало никой не помръдна. После, като обръщаща се вълна, един човек отстъпи назад и се блъсна в друг. Надигнаха се уплашени викове. Още хора заотстъпваха.
Грей се смеси с отстъпващите, буташе се сред най-паникьосаните.
Фиона пищеше и мяташе ръце. От пръстите на едната капеше кръв.
Паниката плъзна като горски пожар. Виковете на Грей прихванаха като искра на сухи подпалки — атентатите в Лондон и Испания бяха още пресни в съзнанието на хората. И други се развикаха, че имало бомба — страшната дума се предаваше от човек на човек.
Тълпата се заблъска като подплашено стадо. Блъсканицата подсилваше страха. Фойерверките заглъхнаха, но паниката вече се предаваше по пътя на парада. Първо един, след него още двама хукнаха към изхода, броят им растеше в геометрична прогресия. Тропот на крака, отдалечаващ се и едновременно все по-силен.
Потокът се превърна във вълна.
Паническото бягство към изхода започна.
Грей се остави на тълпата, притискаше Фиона към гърдите си. Молеше се никой да не бъде стъпкан. Но поне засега хората, изглежда, запазваха известно самообладание. Фойерверките вече не трещяха и ужасът отстъпи пред объркването. Въпреки това тълпата се носеше към централната порта.
Грей пусна Фиона да стъпи на земята, та ръцете му да са свободни. Избърса лицето си с ръкава на сакото. Фиона вървеше до него, хванала с една ръка колана на панталоните му, за да не ги раздели тълпата.
Грей кимна към портата.
