Пейнтър стоеше до камината. След произнасянето на смъртната му присъда беше станал.
Здравенякът при вратата беше направил три крачки напред, когато Пейнтър се изправи, но Анна беше вдигнала ръка да го спре.
— Nein, Klaus. Alles ist ganz recht.
Пейнтър изчака здравеняка да се върне на поста си при вратата и попита:
— Няма лечение, така ли?
Анна кимна.
— Да. Няма.
— Тогава защо при него не се проявява умопомрачението на монасите? — попита Лиза.
Анна погледна Пейнтър.
— Не сте били в манастира, ja? Били сте в селото? При вас облъчването е било по-слабо. Вместо бързата неврологична дегенерация при вас се проявява бавна и по-обща физическа такава. Но изходът е също толкова летален.
После, изглежда, долови нещо на лицето му.
— Макар да няма лечение, има надежда дегенерацията да се забави. С годините при експериментите си с животни стигнахме до някои модели, които изглеждат обещаващи. Можем да удължим живота ви. Или по- скоро можехме.
— Какво имате предвид? — попита Лиза.
Анна се изправи.
— Точно затова ви повиках. Да ви покажа нещо. — Кимна на Клаус и той отвори вратата. — Елате. И може би ще намерим начин да си помогнем взаимно.
Пейнтър подаде ръка на Лиза, Анна мина пред тях. Любопитството го изгаряше. Усещаше капан и надежда едновременно.
Каква по-добра стръв?
Докато се изправяше, Лиза се наведе към него и прошепна:
— Какво става?
— Не съм сигурен. — Погледна към Анна, която говореше с Клаус.
„Може би ще намерим начин да си помогнем взаимно.“
Пейнтър беше планирал да й предложи същото, дори вече го беше обсъдил с Лиза: да се пазарят за живота си, да спечелят време. Дали не ги бяха подслушали? Дали в стаята имаше бръмбари? Или нещата тук бяха се влошили дотам, че наистина имаха нужда от съдействието им?
Започваше сериозно да се тревожи.
— Може да е свързано с експлозията, която чухме — каза Лиза.
Пейнтър кимна. Определено му трябваше повече информация. Притесненията за собственото си здраве засега оставяше на изчакване… макар че не му беше лесно с този нов пристъп на главоболие, което се беше настанило зад очите му чак до кътниците и с всяка пулсация му напомняше за болестта, разяждаща тялото му.
Анна им махна да я последват. Клаус отстъпи назад. Не изглеждаше доволен. Но пък Пейнтър не знаеше как изглежда този тип, когато е доволен. Всъщност се надяваше изобщо да не разбере. Доволството на този мъж сигурно изискваше писъци и кървища.
— Последвайте ме, моля — с хладна любезност ги подкани жената.
Излезе през вратата и двама от пазачите в коридора тръгнаха с нея. Клаус тръгна след Лиза и Пейнтър, последван от останалите двама въоръжени мъже.
След няколко завоя поеха по прав тунел, по-широк от другите. Тук осветлението се осигуряваше от електрически крушки в защитни решетки покрай едната стена. Това беше и първият знак за съвременни удобства.
Миришеше на дим и миризмата ставаше все по-силна. Пейнтър отново се обърна към Анна.
— Значи знаете какво е причинило заболяването ми?
— Беше злополука.
— Злополука, свързана с какво? — настоя той.
— Не може да се отговори с две думи. Свързано е с нещо от далечното минало.
— От времето, когато сте били нацисти?
Анна хвърли поглед към него.
— От времето, когато животът се е зародил на планетата.
— Сериозно? — възкликна Пейнтър. — Та колко е дълга тази история? Не забравяйте, че ми остават само три дни.
Тя се усмихна и поклати глава.
— Във вашия случай ще почна от времето, когато дядо ми дошъл в Granitschloss. В края на войната. Какво знаете за хаоса от онзи период? Хаосът в Европа, докато Германия се сривала?
— Всеки гледал да заграби каквото може.
— И не само земята и ресурсите ни, но и научните ни изследвания. Съюзническите сили, всяка за себе си, пращали отряди учени и войници със задачата да опоскат страната и да откраднат каквото могат от секретната ни технология. На принципа който превари, той натовари. — Анна се намръщи. — Разбирате какво имате предвид, нали?
Пейнтър и Лиза кимнаха.
— Само Британия пратила пет хиляди войници и цивилни под кодовото име Т-Форс. Технологична сила. Официалната им задача била да локализират и предпазят немската технология от разграбване, макар че именно разграбването било истинската им задача, в която се състезавали с американските, френските и руските си конкуренти. А знаете ли кой е основателят на британската Т-Форс?
Пейнтър поклати глава. Нямаше как да избегне сравнението между собствената си Сигма Форс и британските отряди от края на Втората световна. Технологични мародери. Много би се радвал да обсъди темата с основателя на Сигма Шон Макнайт. Ако оживееше дотогава.
— Кой е бил водачът им? — попита Лиза.
— Един джентълмен на име Ян Флеминг. Би трябвало да сте чували за него.
Лиза изсумтя пренебрежително.
— Писателят, който създал Джеймс Бонд?
— Същият. Казват, че героят му бил събирателен образ на мъжете от отряда му. Това дава някаква представа за арогантността и кавалерството на онези техномародери.
— Победителите не ги съдят — цитира Пейнтър и вдигна рамене.
— Може и така да е. Но дълг на дядо ми било да опази колкото се може повече от тази технология. Бил офицер от Sicherheitsdienst. — Погледна косо Пейнтър. Изпитваше го.
Значи играта не беше свършила. А той знаеше отговора.
— Sicherheitsdienst е била групата командоси на СС, натоварени със задачата да евакуират германските съкровища — произведения на изкуството, злато, антики и технология.
Анна кимна.
— През последните дни на войната, докато руската армия пробивала през източните ни граници, на дядо ми била възложена задача — от онези, които вие, американците, наричате „черни“. Получил заповедите си лично от Хайнрих Химлер, преди райхсфюрерът да бъде заловен и да се самоубие.
— И заповедите са били?
— Да премести и опази един проект с кодовото име Хронос, като унищожи всички доказателства за съществуването му. В сърцето на проекта било устройство, наречено простичко Die Glocke. Изследователската лаборатория била заровена дълбоко под земята в изоставена мина в Судетските планини. Отначало дядо ми нямал никаква представа каква е целта на проекта. Когато разбрал, едва не го унищожил, въпреки получените изрични заповеди.
