— Какво означава това?
— Твърди, че бил зърнал нещо. Но не може да каже какво.
Проточи се дълго мълчание.
Джералд започна да се изнервя.
— Докладът му ще бъде редактиран. Лъвове. Това ще е заключението. Ще застреляме няколко за всеки случай и с това до няколко дни въпросът ще приключи. Междувременно служителят е отстранен от работа.
— Много добре. Знаеш какво трябва да направиш.
Келог възрази:
— Отстранен е. Няма да посмее да клати лодката. Добре го подплаших. Не мисля, че…
— Именно. Не мисли. Имаш заповеди. И да прилича на злополука.
Линията прекъсна.
Келог остави слушалката на вилката. Въпреки климатика и бавно въртящия се вентилатор в стаята беше задушно. Нищо не можеше да надвие нечовешката горещина, която покриваше саваната с напредването на деня.
Но не горещината беше причина за потта, избила по челото му.
„Имаш заповеди.“
И той щеше да се подчини.
Погледна отворения тефтер на бюрото си. Беше си драскал разсеяно, докато говореше по телефона — поредното доказателство колко неспокоен се чувстваше при всеки контакт, дори от разстояние, с човека в другия край на линията.
Задраска набързо неумелата рисунка, откъсна листа и го накъса на парчета. Никакви доказателства. Никога. Такова беше правилото. А той имаше заповед да изпълнява.
„И да прилича на злополука.“
— Кацаме след час — каза Монк. — Вземи да подремнеш малко.
Грей се протегна. Тихото жужене на реактивния „Чалънджър“ почти го беше приспало, но мозъкът му продължаваше да отмята събитията от предишния ден в опит да подреди мозайката. Библията на Дарвин лежеше отворена пред него.
— Как е Фиона? — попита той.
Монк кимна към дивана в задната част на самолета. Фиона лежеше там, завита с одеяло.
— Най-накрая заспа. Наложи се да й дам нещо за болката. Не млъква това хлапе.
Беше говорила без спиране още откакто двамата пристигнаха на летището. Грей беше предупредил Монк по телефона и той им беше уредил частна кола, която да ги откара до чакащия самолет, който вече презареждаше с гориво. Логан, от своя страна, се погрижи за дипломатическата и визова страна на въпроса.
Въпреки всичко Грей се отпусна чак когато самолетът се отлепи от пистата.
— Раната й?
Монк сви рамене и се тръшна на едно съседно кресло.
— Одраскване по-скоро. Добре де, дълбоко и гадно одраскване. Няколко дена ще я боли много. Но с антисептика, течната превръзка и доброто бинтоване след два дни ще е кукуряк. Готова да преджоби още някого.
Монк потупа джоба на сакото си да провери дали портфейлът му още е там.
— Сви ти го вместо „здрасти“ — каза Грей. Скри една уморена усмивка. Грете Неал му беше обяснила същото вчера. Боже, наистина ли беше минал само един ден?
Докато Монк се грижеше за Фиона, Грей се беше обадил да докладва на Логан. Временно изпълняващият длъжността директор никак не се зарадва на приключенията му след търга… търг, на който Грей изобщо не трябваше да присъства. Но… стореното — сторено. За щастие дискът със снимките на участниците в търга, включително на двойката блондини, беше у него. Прати данните на Логан заедно с факс копия на бележките си и на определени страници от библията. Изпрати дори рисунката си на татуировката с форма на детелинов лист, която беше видял върху ръката на русия мъж. Който пък беше член на незнаен отряд убийци-блондини.
Логан и Кат щяха да подхванат работата от Вашингтон с надеждата да установят кой се крие зад всичко това. Логан вече беше направил запитване до копенхагенските власти. Оттам казали, че в парка не е имало жертви. Явно трупът на убиеца, когото Грей и Фиона бяха очистили с помощта на Грозното патенце, междувременно беше изчезнал. Така че, официално поне, последиците от бягството им от парка се изчерпваха с незначителни ожулвания и натъртвания сред посетителите. Никой не беше пострадал сериозно… освен Грозното патенце.
Монк проверяваше в джоба на дънките си.
— Пръстенът още ли е там? — подкачи го Грей.
— Не виждам защо трябваше и него да краде.
Трябваше да й го признае това на Фиона. Бързи пръсти имаше.
— Е, ще ми кажеш ли каква е тази работа с кадифената кутийка? — попита Грей и затвори библията.
— Исках да те изненадам…
— Монк, не знаех, че изпитваш такива чувства към мен.
— О, я млъкни. Имах предвид, че щях да ти кажа, когато аз реша, а не… не защото госпожица фокусничката ей там го измъкна от шапката си.
Грей се облегна и скръсти ръце на гърдите си.
— Значи ще й направиш предложение. Не знам… Госпожа Кат Кокалис. Звучи ужасно.
— И аз така си помислих. Купих го проклетото нещо преди два месеца, но така и не намерих сгоден момент.
— По-вероятно е да не си намерил достатъчно кураж.
— Е, може и това да е.
Грей се протегна и го потупа по коляното.
— Тя те обича, Монк. Спри да се притесняваш.
Монк му се ухили като ученик. Не му стоеше някак тази усмивка. Въпреки това Грей долови дълбочината на чувството в очите му. Примесено със сянка на искрен страх. Монк потри ставата, където свършваше чуканчето на китката му и започваше протезата. Въпреки демонстративния му непукизъм загубата на ръката му миналата година го беше потресла. Топлотата и вниманието на Кат бяха постигнали чудеса за изцеляването му, много повече от усилията на лекарите. И въпреки това някъде дълбоко в него се таеше несигурност.
Монк отвори черната кадифена кутийка и впери поглед в трикаратовия годежен пръстен.
— Може би трябваше да купя пръстен с по-голям диамант… особено сега.
— Какво имаш предвид?
Монк го погледна. Ново изражение разведри лицето му… „Треперлива надежда“ сякаш го описваше най-точно.
— Кат е бременна.
Грей изправи гръб от изненада.
— Какво?! Как?
— Мисля, че знаеш как — сопна му се Монк.
— Господи… ами честито… — изломоти той, понеже още не се беше съвзел. Последното прозвуча по-
