на замъка.
— Ако е било така, виж какво му донесе в крайна сметка това сътрудничество — натъртено каза Лиза. — Страшни награди раздават тук на хората, които им съдействат.
— Нямаме избор. Това е единственият начин да останем живи. Да сме им необходими.
— А след това? Когато вече няма да сме им необходими?
Пейнтър не си направи труда да я заблуждава.
— Ще ни убият. Това, че им съдействаме, само ни печели известно време, нищо повече.
Забеляза, че истината не я плаши, напротив, дори сякаш черпеше сили от нея. Решителност изпъна раменете й.
— И с какво ще започнем? — попита тя.
— С първата стъпка при всеки конфликт.
— Която е?
— Опознай врага си.
— Ако питаш мен, и малкото, което знам за Анна и екипа й, вече ми идва в повече.
— Не, друго имах предвид. Да открием кой се крие зад саботажите. И кой — зад саботьора. Нещо голямо се вихри тук. Първите саботажи — промените в контрола по безопасността на Камбаната, първите случаи на болест и смърт сред местните — целта им е била да ни доведат тук. Нещо като димен сигнал. Да бъдем примамени тук чрез слуховете за странни болести.
— Но защо им е да го правят?
— За да са сигурни, че Анна и хората й ще бъдат разкрити и дейността им — прекратена. Не ти ли се струва странно, че Камбаната, сърцето на технологията им, беше унищожена едва след като ние пристигнахме тук? На какво навежда това?
— Макар че са искали проектът на Анна да бъде прекратен, не са искали ключът към технологията да попадне в други ръце.
Пейнтър кимна.
— А може да е и още по-драстично. Всичко това може да е диверсия. Фокус-мокус един вид. Привличат вниманието ни насам, докато истинският трик се върши другаде. Но кой е тайнственият фокусник зад кулисите? Каква е целта му, намерението му? Това трябва да разберем.
— А електронното оборудване, което поиска от Анна?
— Може да ни помогне да измъкнем къртицата от дупката й. Ако спипаме саботьора, може да получим някои отговори, да разберем кой всъщност дърпа конците.
Почукване на вратата ги стресна.
Пейнтър стана. Дръпнаха резето отвън и вратата се отвори.
Влезе Анна, придружена от Гюнтер. Великанът се беше измил и преоблякъл. Друга охрана нямаше, което само подчертаваше заплахата, която се излъчваше на вълни от Гюнтер. Дори и оръжие не носеше.
— Помислих си, че може да закусим заедно — каза Анна. — Докато хапнем, оборудването, което поискахте, би трябвало да е на разположение.
— Всичко? Как? И откъде?
— От Катманду. Разполагаме с малка хеликоптерна площадка от другата страна на планината.
— Сериозно? И още не са ви открили?
Анна сви рамене.
— Просто съобразяваме нашите полети с десетките хеликоптери, които ежедневно разхождат туристи и вдигат алпинистки екипи. Пилотът трябва да се върне до час.
Пейнтър кимна. Смяташе да използва този час по най-добрия начин.
За събиране на информация.
Всеки проблем си има решение. Или така поне се надяваше той.
Излязоха от стаята. Коридорите бяха необичайно оживени. Новината се беше разпространила. Всички изглеждаха заети или ядосани, или пък ги поглеждаха сърдито… сякаш Пейнтър и Лиза имаха някаква вина за саботажа. Ала никой не се приближаваше твърде до тях. Тежките стъпки на Гюнтер им отваряха широка пътека. Похитителят им се беше превърнал в техен защитник.
Стигнаха до кабинета на Анна.
Пред камината беше сложена дълга маса, отрупана с подноси. Наденички, различни видове пълнозърнест хляб, вдигащи пара яхния и каши, сирена и за десерт боровинки, сливи и пъпеши.
— Да не би да очаквате цяла рота за закуска? — попита Пейнтър.
— Постоянното захранване с гориво е много важно в местата със студен климат, както за дома, така и за сърцето — каза Анна, типичната съвестна германка.
Седнаха около масата. Заподаваха си храната. Точно като голямо и щастливо семейство.
— Ако наистина има надежда за лечение — каза Лиза, — трябва да ни кажете повече за тази ваша Камбана. Историята й… как работи…
Умърлушената Анна сякаш се поразведри. Кой учен не обича да обсъжда откритието си?
— Започнало като експериментален енергиен генератор — подхвана тя. — Нов вид двигател. Името си получил от формата на външната си обвивка, керамичен барабан с обем сто галона и с оловно покритие. Вътре има два метални цилиндъра, един в друг, които се въртят в противоположни посоки.
Анна показа с ръце.
— Барабанът е пълен с течен метал от рода на живака. Именно този метал бил наречен Зерум 525.
Анна беше споменала това име и преди.
— Веществото, което не сте успели да пресъздадете — каза Пейнтър.
Анна кимна.
— В продължение на десетилетия се опитвахме да стигнем по обратен път до компонентите на течния метал. Някои аспекти на съдържанието му не подлежат на тестване. Открихме, че съдържа пероксиди на тория и берилия, и толкова. Знаем само, че Зерум 525 е бил страничен продукт от нацистко изследване, свързано с енергията на точка нула. Произведен е бил в друга лаборатория, унищожена в края на войната.
— И не сте открили начин да произведете още от него? — попита Пейнтър.
Анна поклати глава.
— Но какво всъщност правеше Камбаната? — попита Лиза.
— Както казах, било е обикновен експеримент. Най-вероятно поредният опит за пробив в мистерията на безкрайната енергия на точка нула. Само че когато нацистките учени включили устройството, се появили странни ефекти. Камбаната излъчвала слабо сияние. Всички електрически устройства в огромен радиус дали на късо. Имало данни за необясними смъртни случаи. След серия от допълнителни експерименти устройството било усъвършенствано и обезопасено. Експериментите се провеждали дълбоко в една изоставена мина. Нямало повече смъртни случаи, но селяните в радиус от километър и повече се оплаквали от безсъние, световъртеж и мускулни спазми. Очевидно Камбаната излъчвала нещо и интересът към нея нараснал.
— Интерес като към потенциално оръжие? — досети се Пейнтър.
— Това не мога да кажа. Ръководителят на научния екип унищожил голяма част от документацията. Знаем обаче, че преди това на въздействието на Камбаната били изложени всякакви видове продукти от растителен и животински произход — мъхове, плесени, яйца, месо, мляко. Както и цял спектър от животински видове. Безгръбначни и гръбначни. Хлебарки, охлюви, хамелеони, жаби, както, естествено, и мишки и плъхове.
— А върхът на хранителната верига? — попита Пейнтър. — Човекът?
Анна кимна.
— Боя се, че и това също. Моралът често е първата жертва на прогреса.
— И какво станало при тези експерименти? — попита Лиза. Беше изгубила всякакъв интерес към храната в чинията си. Не заради отвращение от предмета на разговора, а от искрено и дълбоко любопитство.
Анна, изглежда, долови у Лиза научен интерес, сходен на нейния, защото насочи вниманието си основно към нея.
— И този път ефектите били необясними. Хлорофилът в растенията изчезвал и те ставали бели. Само за
