А той беше оцелял. Беше жив.
Но тепърва щеше да свиква с тази мисъл.
Крясъците на укуфа в главата му не стихваха.
Началник Келог почеса разсеяно бухналите си кестеняви мустаци, забил поглед в доклада. Утринното слънце се отразяваше в голото му теме и то лъщеше в мазно розово. Накрая Келог вдигна очи и погледна Камиси над малките очила, кацнали на върха на носа му.
— И това е докладът, който според теб трябва да заведа в архива, така ли, Тейлър? — Началник Келог прокара пръст по един ред върху жълтия лист. — „Неизвестен едър хищник.“ Само това ли можеш да кажеш за животното, убило и завлякло нанякъде доктор Феърфилд?
— Сър, не видях добре животното. Беше голямо и с бяла козина. Както упоменавам в доклада.
— Навярно лъвица — каза Келог.
— Не, сър… не беше лъв.
— Откъде си сигурен? Нали току-що каза, че не си го видял?
— Да, сър… Имах предвид, че… онова, което видях, не приличаше на нито един от познатите ни хищници.
— Тогава какво е било?
Камиси не каза нищо. Не беше толкова глупав, че да спомене за укуфа. Под ярките лъчи на начеващия ден приказките за чудовища биха предизвикали единствено присмех. „Гледай го тоя суеверен селяк!“
— Значи някакво същество е нападнало и отвлякло доктор Феърфилд, същество, което не си видял достатъчно ясно, за да го идентифицираш…
Камиси бавно кимна.
— … и въпреки това си хукнал да се скриеш във вира? — Джералд Келог смачка доклада на топка. — Какво според теб говори това за работата ни тук? Един от собствените ни надзиратели оставя шейсетгодишна жена на произвола на съдбата, а самият той тича да се скрие. Подвил опашка, без дори да знае какво ги е нападнало.
— Сър. Не е честно…
— Честно ли? — Началникът повиши глас, толкова, че да го чуят и във външната стая, където беше свикан по спешност целият персонал. — А честно ли ти се струва, че сега аз трябва да се обадя на близките на доктор Феърфилд и да им кажа, че майка им или баба им, или каквато там им се пада, е била нападната и изядена, докато един от моите подчинени — от моите въоръжени подчинени — е тичал да се скрие?
— Нищо не можех да направя.
— Освен да спасиш собствената си… кожа.
На Камиси не убягна съзнателно пропуснатата дума.
Да спасиш собствената си
Джералд Келог беше назначил Камиси неохотно. Семейството на началника имаше връзки със старото африканерско правителство и благодарение на тях той се беше издигнал в службата. И досега членуваше в клуб „Олдави“, където белият цвят на кожата беше задължително условие за членство и където дори след края на апартейда бе съсредоточена значителна част от икономическата мощ на страната. Бяха прокарани закони, преодолени бяха бариери в правителствения сектор, създадени бяха профсъюзи, но бизнесът в Южна Африка почти не се беше променил. Семейство Де Беерс все още притежаваше диамантените си мини. А семейство Вааленберг все още притежаваше кажи-речи всичко останало.
Промяната щеше да е бавна и трудна.
Службата на Камиси беше малка крачка, стъпало, което той искаше да опази за следващото поколение. Затова успя да запази самообладание.
— Сигурен съм, че разследването ще потвърди думите ми.
— Така ли, господин Тейлър? Пратих десетина служители там час след като спасителният хеликоптер те откри посред нощ да киснеш в калната вода. Върнаха се преди петнайсет минути. Намерили са трупа на носорога почти оглозган от чакали и хиени. Нито следа от новороденото, за което говориш ти. И което е по- важно — нито следа от доктор Феърфилд.
Камиси поклати глава. Търсеше начин да отхвърли обвиненията. Върна се назад към дългите часове във вира. Денят му се беше сторил безкраен, ала през нощта стана още по-лошо. Очакваше всеки миг да го нападнат. Вместо това беше чул лая на хиени и чакали, които се спускаха в долчинката.
Присъствието на всички тези хранещи се с мърша животни почти му беше вдъхнало кураж да хукне към джипа. Щом чакалите и хиените се бяха върнали, значи укуфа най-вероятно се беше махнал.
Въпреки това не беше помръднал от мястото си.
Засадата, на която беше станала жертва докторката, не му даваше мира.
— Трябва да е имало и други следи — каза той.
— Имало е.
Камиси се обнадежди. Ако бяха намерили доказателство…
— Лъвски следи — каза началник Келог. — На две големи лъвици. Точно както вече казах.
— Лъвове?!
— Да. Мисля, че тук някъде се мотаят една-две снимки на тези чудати същества. Сигурно ще е добре да ги разгледаш, та друг път да ги познаеш по-лесно. И без това ще имаш много свободно време.
— Сър?
— Отстранен си, Тейлър.
Камиси не успя да овладее потреса си. Знаеше, че ако се беше случило на който и да било от другите надзиратели… от белите надзиратели… началникът щеше да е по-снизходителен, по-толерантен. Но не и към човек с черна кожа. Нямаше смисъл да спори, разбира се. Това само би влошило нещата.
— Смятай, че си в неплатен отпуск, Тейлър. Докато не завърши подробното разследване.
Подробно разследване. Камиси знаеше как ще свърши това.
— А полицейският началник каза да те информирам, че не трябва да напускаш района. Тепърва предстои да се изключи версията за престъпна небрежност.
Камиси затвори очи.
Слънцето изгряваше, но не носеше край на кошмара.
След десет минути Джералд Келог още седеше зад бюрото си, само че сега кабинетът му беше празен. Прокара потна длан по голото си теме, все едно лъскаше ябълка. Устата му сигурно завинаги щеше да си остане стисната на черта. Каква нощ… безкрайна сякаш, и толкова пожари за гасене. И още оставаха хиляди подробности, с които да се занимае — комюникето за медиите, разговорът със семейството на биоложката, включително и с партньорката на доктор Феърфилд.
При мисълта за последното поклати глава. Доктор Пола Кейн щеше да е най-големият трън в задника му. Наясно беше, че в отношенията на двете възрастни жени терминът „партньорство“ се бе простирал и извън научната им работа. Именно доктор Пола Кейн беше настояла за спасителния хеликоптер снощи след необичайното закъснение на доктор Феърфилд.
Самият Джералд, когато го събудиха посред нощ, беше предложил да не избързват. Учените често оставаха да бивакуват навън. Раздвижи се чак когато му казаха накъде е тръгнала доктор Феърфилд заедно с един от неговите надзиратели. Към северозападната граница на резервата. Недалеч от частното имение на Вааленберг.
Всяко претърсване в онзи район изискваше личната му намеса.
Нощта беше продължила на бързи обороти, с много тичане и координиране на действията, но вече всичко беше почти приключило и пословичният дух беше върнат в пословичната си бутилка.
С изключение на едно последно нещо.
Нямаше причина да го отлага повече.
Вдигна телефона и набра един номер. Зачака отсреща да вдигнат, като почукваше с писалката си по един тефтер.
— Докладвай — чу се отривист отговор, щом връзката се осъществи.
— Току-що разговарях с него.
— И?
— Не е видял нищо… нищо ясно.
