въоръжени пазачи. Колкото и да беше зашеметен от лошите новини, Пейнтър забеляза, че скалният таван в края на стълбището е почернял, обгорен сякаш.
Зад дъските зейваше огромно подземие. Погледът не стигаше далеч, но горещината се усещаше и оттук. Всички повърхности бяха почернели. Покрити с мушама купчини лежаха в редица. Трупове.
Явно тук бе избухнал взривът, който бяха чули.
От руините се появи човек, целият в сажди. Беше Гюнтер, гигантът, опожарил манастира. Май хората тук бяха пожънали каквото бяха посели.
Огън за огън.
Гюнтер се приближи до кордона. Анна и Клаус го посрещнаха. Когато двамата мъже застанаха един до друг, Пейнтър долови приликата помежду им — не толкова във физическите черти, а в някаква твърдост и чуждоземност, която му убягваше.
Гюнтер кимна на Клаус.
Той почти не даде вид, че го е забелязал.
Анна наведе глава към Гюнтер и бързо заговори на немски. Пейнтър разпозна само една дума. Беше еднаква и на английски, и на немски.
Саботаж.
Значи не всичко в Гранитния замък беше наред. Предател ли си имаха? И ако е така — кой? И каква беше целта му? Приятел ли беше, или поредният враг?
Очите на Гюнтер се спряха върху Пейнтър. Устните му се движеха, но Пейнтър не различи думите. Анна поклати глава в несъгласие. Гюнтер присви очи, но после кимна.
Пейнтър знаеше, че би трябвало да изпита облекчение.
С последен отровен поглед Гюнтер се обърна и тръгна назад към почернелите руини.
Анна се върна при тях.
— Това исках да ви покажа. — И обхвана с жест разрушението.
— Камбаната — каза Пейнтър.
— Беше унищожена. Саботаж.
Лиза плъзна поглед по обгорелите стени.
— И тази Камбана е разболяла Пейнтър?
— Пак тя беше и единственият шанс за лечение.
Пейнтър оглеждаше руините.
— Нямате ли дубликат на Камбаната? — попита Лиза. — Можете ли да направите друга?
Анна бавно поклати глава.
— Един от ключовите компоненти не може да бъде пресъздаден. Зерум 525. Дори и след шейсет години опити не успяхме да възстановим формулата.
— Значи няма Камбана, няма и лекарство — каза Пейнтър.
— Но може и да има известен шанс… ако си помогнем взаимно. — Анна протегна ръка. — Ако си съдействаме… ви давам думата си.
Пейнтър безизразно стисна подадената му ръка. И въпреки това се колебаеше. Долавяше още нещо, нещо подмолно. Нещо, което Анна беше премълчала. Толкова много беше изприказвала… а обясненията й… единствената им цел беше да му отклонят вниманието. Защо изобщо му предлагаха тази сделка?
И изведнъж се сети.
Разбира се!
— Злополуката… — каза той.
Усети как пръстите на Анна се стягат около ръката му.
— Не е било злополука, нали? — Сети се за думата, която беше доловил в разговора й с Гюнтер. — И тя е била саботаж.
Анна кимна.
— Отначало помислихме, че е злополука. И преди сме имали дребни проблеми с приливите. Това са върхове в излъчването на Камбаната. Нищо съществено. Отвеждането на енергиите разболяваше по някой и друг местен. Случайна смърт.
Пейнтър с мъка се сдържа да не поклати глава. „Нищо съществено“, беше казала Анна. Болестта и смъртните случаи бяха достатъчно съществени, та Анг Гелу да изпрати зов за помощ и Пейнтър да се озове тук.
Анна продължи:
— Но преди няколко дни, през нощта, някой е променил драстично настройките по време на рутинен тест. И е увеличил излъчването многократно.
— И е обрекъл манастира и селото на гибел.
— Точно така.
Пейнтър стисна силно ръката й. Стори му се, че Анна понечи да я издърпа. Нямаше да й позволи. Все още криеше нещо от него. Но Пейнтър знаеше истината толкова сигурно, колкото беше сигурно, че главата му ще се пръсне от болка. Това обясняваше и предложението за съдействие.
— Но не само монасите и селото са били засегнати — каза той. — Всички тук — също. Всички вие сте болни, също като мен. Не бързата неврологична дегенерация, засегнала монасите, а по-бавното физическо отпадане, от което страдам аз.
Анна присви очи. Гледаше го и явно премисляше колко може да му каже. И накрая кимна.
— Тук бяхме частично предпазени. Отведохме навън огромната част от радиацията.
Пейнтър си спомни призрачните светлини, танцували по планинските върхове. За да защитят себе си, германците бяха облъчили околността, включително и манастира. Но това не се беше оказало достатъчно.
Анна срещна погледа му, без да трепне. Не мислеше да се извинява за нищо.
— Сега всички ни грози една и съща смъртна присъда.
Пейнтър обмисли вариантите си за избор. Такива на практика липсваха. Макар помежду им да нямаше и капка доверие, се бяха оказали в една лодка, така че като нищо можеха и да се сближат. Разтърси ръката й, за да скрепи договора.
Сигма и нацистите заедно.
Второ
7.
Черна мамба
Камиси Тейлър стоеше пред бюрото на главния надзирател и изпънал рамене, чакаше началник Джералд Келог да дочете предварителния му доклад за трагедията от предишния ден.
Единственият звук идваше от вентилатора на тавана — въртеше се бавно и току проскърцваше.
Камиси беше облякъл униформа назаем и панталоните му бяха дълги, а ризата — възтясна. Но пък беше сух. След като бе прекарал цял ден и цяла нощ в хладкия вир, потънал до раменете в калната вода и със схванати до болка ръце да стиска пушката в готовност, топлите дрехи и твърдата земя под краката му бяха истинска благословия.
Същото важеше и за дневната светлина. В отрязъка небе, който се виждаше през прозореца зад бюрото на шефа, зората рисуваше в сумрачно розово с дебела четка. Светът се възраждаше от сенките.
